Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Когато не беше заета да общува с непознати в мрежата, играеше онлайн покер с кредитната си карта. „Може да се печелят страхотни суми, госпожо Жозефин! Засега се уча, но после ще залагам като луда!“ В очакване да пипне голямата печалба, тя не преставаше да сключва експресни заеми и устремно вървеше към фалит.

Жозефин беше ужасена. Мънкаше някакви несвързани аргументи, които само разсмиваха Кристин Бартийе. „Вие сте зрял човек, отговорен, трябва да сте пример на детето си!“, а Кристин Бартийе отвръщаше: „Онова време свърши! Край, отлетя. Нищо не печелиш да си честен. Да живее развратът!“

„Само че не под моя покрив!“ — се възпротиви Жозефин.

Госпожа Бартийе издърдори нещо в смисъл: „не се вълнувайте, скоро изчезваме оттука с Макс“, и продължи да трака по клавиатурата. „Някакъв нов ме пита дали имам аксесоари. Какво означава това, я ми кажете? Тоя да не е болен!“

Жозефин отиваше на работа в библиотеката със свито сърце. За секунда я обземаше паника, когато пъхаше ключа в ключалката вечер. Дори и мъжът с дъфела не успяваше да я разведри.

— Не сте ли добре? Напоследък нищо не изпускате — бе отбелязал той предния ден.

Покани я да пият кафе. Оказа се запален по църковна история. Надълго и нашироко й разказа за свещените сълзи, за сълзите на непосветените, за сълзите на екстаза, сълзите на радостта, сълзите на благоговението… всички тези сълзи препълниха сърцето на Жозефин и тя се разплака.

— Прав бях, никак не сте добре… Искате ли още едно кафе?

Жозефин се усмихна през сълзи.

— Това, което ми разказвате, не е много смешно… — подсмръкна тя, докато бъркаше по джобовете си за носна кърпичка.

— Но вие със сигурност знаете тези неща. Дванайсети век е много религиозен век, изпълнен с мистицизъм. Безброй манастири, странстващи проповедници, които са предричали вечния огън на ада, ако не се пречистим от греховете си.

— Наистина — въздъхна тя и преглътна сълзите си, тъй като се оказа, че няма хартиена кърпичка.

Той внимателно я наблюдаваше. Понякога Жо си мислеше, че най-трудното в работата й беше тайната. Цялата енергия, която влагаше, идеите, които й хрумваха нощно време и й пречеха на съня, историите, които съчиняваше — нямаше с кого да сподели всичко това. Все едно беше нелегална. Още по-страшно: престъпница. Колкото повече Ирис говореше за тяхната „комбина“, толкова по-силно се убеждаваше, че се забърква в престъпление. „Всичко това ще свърши зле — си мислеше, когато нощем не можеше да заспи. — Ще ни разкрият и ще свърша като госпожа Бартийе, съсипана и изхвърлена от дома си.“

— Не бива да се впечатлявате толкова от разказите ми — продължи мъжът с дъфела. — Прекалено сте чувствителна…

Точно в този миг тя смотолеви:

— Дори не знам името ви.

Той се усмихна:

— Лука, италианец по произход, трийсет и шест годишен, с трийсет и два зъба и много привързан към книгите. Библиотечен отшелник.

Тя също му се усмихна, убедена, че не й е казал всичко. Помисли си също, че на трийсет и шест години е малко стар за манекен. Ами аз, дето станах анонимен писател на четирийсет! Не посмя да отвори дума за модните реклами. Не можеше да си го обясни, но й се струваше нелепо той да упражнява този занаят.

— А семейството ви във Франция ли е, или в Италия? — попита.

Трябваше да разбере дали е женен.

— Нямам семейство — отговори той мрачно.

Тя не настоя повече.

Шърли я нямаше, за да й разкаже. Три пъти се бе обаждала по телефона от Лондон. Трябваше да се прибере в понеделник.

— Ще се върна в понеделник, обещавам, и ще те изведа да го отпразнуваме!

— Нямам нужда от празник, а от сън! Толкова съм уморена, ужасно уморена…

Предаването беше започнало и Кристин Бартийе лапаше ягоди и си облизваше пръстите. На екрана се виждаха светлините на двореца, Чарлс и Камила посрещаха гостите и близките на семейството.

— Колко е красиво! Колко са сладки! Видяхте ли какъв блясък само, видяхте ли букетите, музикантите, декора! Ето това е красотата, любов, която е чакала толкова време! Трийсет и пет години, госпожо Жозефин, трийсет и пет години! Не всеки може да се похвали с такава любов.

„Вие със сигурност не! — каза си Жозефин наум. — Трийсет и пет секунди в интернет и сте готова да заживеете с първия срещнат!“

— Как му е името на женения с четирите деца? — пошушна тя на ухото на Кристин Бартийе.

— Алберто… Той е португалец…

— Никога няма да се разведе! Португалците са много религиозни.

Защо ли й го казвам, изобщо не ме е грижа ще се разведе ли, или не.