Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Тя се отдръпна и скръсти ръце на гърдите си. Стисна устни, за да не се разплаче. Господи, как желаеше това дете! Не се беше поколебала на три пъти да абортира, а сега, когато повече от всичко искаше да забременее, не се получаваше. Всяка вечер се молеше, палеше свещ пред една статуетка на Богородица, на колене казваше „Отче наш“ и „Аве Мария“. Наложи се пак да ги научи, защото ги беше забравила. Обръщаше се най-вече към Божията майка: „Ти също си майка, знаеш какво е, не искам да ми дадеш син като твоя, за когото говорят и до днес, просто един нормален син, здрав-прав, всичко да му е на място, да е весел и да се смее. Син, който да ме прегръща с ръчички и да ми казва «обичам те, маменце», син, за когото съм готова да умра! Някои искат от теб разни големи работи, аз искам само нещо мъничко в корема, не е кой знай какво, нали…“ Беше ходила при една врачка, която я увери, че ще има дете. „Красиво момченце, казвам ви, виждам го… да си загубя дарбата, ако греша!“ Взе й цели сто евро, но Жозиан беше готова да ходи при нея всеки ден, за да се чувства по-уверена. Момче или момиче, все тая! Само и само да си има бебе, малко бебе, което да обича, да глези, да люлее в прегръдките си! И колкото повече се бавеше това детенце, толкова повече тя се привързваше към него. Вече й беше безразлично дали Марсел ще напусне Клечката за зъби! Искаше само едно — да роди…

Зачакаха в мълчание. Накрая асистентката на доктора дойде да им съобщи, че той ги чака. Марсел се изправи, стегна възела на вратовръзката си и прокара език по устните си.

— Ще получа удар.

— Не е сега моментът — сгълча го Жозиан.

— Хвани ме под ръка, краката не ме държат!

Д-р Трусар ги успокои още с влизането в кабинета. Всичко било наред. При Жозиан и при Марсел. Резултатите от изследванията им били като на млади родители! Оставало само да запретнат ръкави и да действат.

— Ама ние само това правим! — възкликна Марсел.

— И не става! Защо? — изплака Жозиан.

Д-р Трусар разпери безсилно ръце.

— Аз съм нещо като механик, вдигам капака на колата и поставям диагноза: всичко е наред, функционира. Оттук нататък вие сте на волана и управлявате автомобила! — стана, подаде им папката с изследванията и ги придружи до вратата.

— Ама… — понечи да каже нещо Жозиан.

Той веднага я прекъсна:

— Стига сте го мислили! Че ще се наложи да ви изследваме главата. А това е много по-сложно, повярвайте!

Марсел плати за консултацията сто и петдесет евро, а през това време Жозиан къртеше дълбоки въздишки: изследвания за хиляда франка, за да разбереш, че всичко ти е наред, доста скъпичко излиза!

Като излязоха на улицата, Марсел я хвана под ръка и двамата тръгнаха мълчаливо. По едно време той спря, погледна я в очите и попита:

— Сигурна ли си, че искаш дете?

— И още как! Защо питаш?

— Така.

— Защото си мислиш, че се преструвам, че не го искам наистина?

— Не. Не знаех дали не се страхуваш, защото… като си мислиш за майка си.

— Вече съм си задавала този въпрос…

Отново тръгнаха. Внезапно Жозиан се вкопчи в ръката на Марсел.

— Дали не трябва все пак да отида на психиатър?

— Никога не съм си представял, че е толкова сложно да направиш дете!

— Може би ние прекалено усложняваме всичко! Ако не бяхме толкова напрегнати, щеше да се пръкне, докато се усетим.

Марсел заяви, че трябва да не мислят за това, да не споменават вече Младши в разговорите си, да се преструват, че темата изобщо не ги интересува.

— Спираме приказките, живеем си живота, любим се и ако след шест месеца останеш плоска като дъска… слагам те в епруветка!

Жозиан се увеси на врата му и го разцелува. Бяха спрели пред голяма витрина. Марсел се приближи, опъна кожата на шията си, направи гримаса. „Какво ще кажеш да си направя малък лифтинг заради Младши? За да не ме вземат за дядо му, когато отивам да го прибирам от училище?“

Тя го сръга в ребрата и извика:

— Казахме, че повече не го споменаваме!

Той сложи ръка пред устата си, за да покаже, че няма вече да подхваща такива приказки. Плесна я леко по задника и отново я хвана под ръка.

— Що пари за едни изследвания, тия хич не си поплюват — изтърси Жозиан. — Здравната каса покрива ли услугата?

Марсел не отговори. Беше спрял пред вестникарска будка и се кокореше учудено.

— Марсел, слушаш ли какво ти приказвам? За какво се замисли?

Направи й знак, че не може да говори.

— Да не си глътна езика?

Той поклати глава.

— Какво тогава?

Тя също застана пред витрината на будката и започна да разглежда заглавните страници, докато попадна на специалния брой на някакво списание, посветено на Ив Монтан. „Ив Монтан, живот, любовни истории, кариера. Ив Монтан и Симон. Ив Монтан и Мерилин. Ив Монтан, татко на седемдесет и три години… Последната му любов беше Валентин.“