Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Не държа да се женя. Искам само да имам жилище, после ще видим!

— Ами… добре…

— Всички не са сантиментални като вас!

След като пиха кафе, двамата с Лука съвсем естествено поеха към автобусната спирка и тя, естествено, се качи заедно с него. Когато стигнаха до неговата спирка, той си взе довиждане, каза „до утре“. Тя се замисли за пътя, който трябваше да измине в обратна посока, за да се прибере. За дъщерите си, с които трябваше да излиза на глава, за вечерята, която се налага да сготви… госпожа Бартийе беше скарана с готвенето. Купуваше само супи на прах, зеленчуци в консерви, вакуумирани скариди или готова нарязана риба. Чудеше се, като видеше, че Жозефин прави вечеря, и докато я наблюдаваше, си лакираше ноктите в червено. После Зое грабваше четчицата, а Жозефин я издърпваше от ръцете й. „Но защо? Красиво е!“ — „Не, не и на твоята възраст!“ — „Ама аз съм голяма!“ — „Не означава не!“ — „Не сте права, госпожо Жозефин, на момчетата им харесва.“ — „Зое е още малка, за да се кипри за момчетата!“ — „О, момиченцата са кокетки от малки! На нейните години вече имах двама обожатели…“ „Мама винаги казва, че съм много малка“ — хленчеше Зое, вперила поглед в червените нокти на госпожа Бартийе.

— Вижте, госпожо Жозефин, вижте! Кралицата и принц Филип! Какъв красавец! Какви мускули, колко е напет! Истински принц от приказките!

— Малко е дърт все пак — подхвърли нервно Жозефин.

Кралица Елизабет пристъпваше, облечена в дълга копринена рокля в тюркоазен цвят, на ръката й висеше черна чантичка. Следваше я принц Филип във фрак.

— Ей, ей… — Жозефин се задави и се разхълца. — Зад кралицата, на крачка отзад, в сянката, вижте, вижте!

Тя се изправи, сочеше с показалец екрана, повтаряше: „Вижте, вижте!“ — и понеже никой не реагираше, отиде до телевизора и сложи пръст на екрана върху млада жена с наведена глава, в розова рокля с дълъг шлейф, с искрящи като слънчеви лъчи обици.

— Видяхте ли?

— Не — отвърнаха всички в хор.

— Тук, ето, ето тук! — Жозефин чукаше с пръст по екрана. — Тази жена с късата коса!

Младата дама вървеше, придържайки шлейфа си. Очевидно се стараеше да остане в сянката на кралицата, но я следваше отблизо.

— Е к’во… Кралица Елизабет е с черна чанта. Не пасва много на тюркоазената й рокля.

— Не, не кралицата. Точно зад нея! Гари — изкрещя Жозефин към стаята на Гари. — Гари, ела!

Сега младата жена се виждаше по-добре на екрана, полускрита зад кралицата, която се усмихваше иззад очилата си.

— Там! Точно зад кралицата!

Гари влезе в хола:

— Какво става? Защо крещите така?

— Майка ти! На приема в Уиндзърския дворец! Точно до кралицата! — извика Жозефин.

Гари разчорли косата си с ръка, отиде до екрана на телевизора и смънка: „А, да! Мама…“ — след което се затътри обратно към стаята си.

— Но какво прави тя там? — извика Жозефин подире му. — Вие да не сте от кралското семейство?

Не получи отговор.

— Госпожа Шърли! — хлъцна Кристин Бартийе, преглътнала поредната ягода. — Верно тя е, ама к’во прави там?

— И аз това искам да разбера… — отвърна Жозефин, без да изпуска от поглед високия розов силует, който бавно се движеше сред гостите.

— Ти да видиш! — изкряка Кристин Бартийе. — Дойде ми като гръм от ясно небе.

— Или като студена английска мъгла — отвърна находчиво Зое.

— Дължи ми обяснение — прошепна Жозефин.

Тя откри Шърли сред гостите, забеляза я отново да върви подир кралицата и пак се почуди: възможно ли е Шърли действително да е от кралското семейство? А тогава какво търси в забутаното френско предградие, където се издържа с уроци по музика и по английски и продава сладкиши свое производство?

Жозефин прекара вечерта, задавайки си куп въпроси, докато госпожа Бартийе, Макс и Зое дояждаха чипса и ягодите, прокарваха ги с кока-кола, наслаждаваха се на красивото представление, на принцовете и принцесите. О! Уилям е напълнял! Имал годеница и Чарлс щял да я покани на вечеря! А Хари! Колко е сладък! На колко години е сега? Той е свободен, освен това изглежда по-приятен от Уилям…

Шърли не се върна в понеделник. Нито във вторник, нито в сряда, нито в четвъртък. Гари ходеше да яде у Жозефин. Когато момичетата го притискаха с въпросите си, той отвръщаше: „Не сте видели добре, объркали сте се!“ — „Ама, Гари, и ти я видя!“ — „Видях жена, която приличаше на нея, нищо повече! Има толкова руси жени с къси коси! Тя какво ще търси там?“ — „Прав е, госпожо Жозефин, вие прекалено много работите! В главата ви е истинска каша.“ — „Но нали всички я видяхте! Не съм сънувала.“ — „Гари е прав… Видели сме жена, която прилича на нея, но излиза, че не е била тя!“