Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Филмът беше толкова хубав, че Жозефин скоро се пренесе на острова заедно с фермерите. Остана запленена от болезнената красота на Монтгомъри Клифт, от нежните му очи, изпълнени с дива решителност. Когато фермерите го пребиха, тя хвана Лука за ръка, а той я погали по главата… „Ще се оправи, ще се оправи“ — прошепна й в тъмното… Жозефин забрави всичко, за да запази в паметта си единствено този миг: ръката му на главата й, успокоителният му глас. Искаше ръката му да я притегли в мрака, искаше той да я прегърне, дъхът му да се слее с нейния. Почака… Той си махна ръката. Тя подръпна глава и очите й се насълзиха. Да е толкова близо до него и да не може нищо да си позволи. Лакътят й докосваше неговия, раменете им се допираха, но сякаш ги разделяше Китайската стена.

„Може да поплача, ще е все едно от филма. Няма да разбере, че е заради този мимолетен миг, заради тези няколко секунди, в които чаках да ме привлече към себе си, да ме целуне може би, този толкова кратък миг, изпълнен с очакване, който отмина и ми показа, че съм само добра приятелка, специалист по медиевистика, с която обсъжда темата за сълзите, за средновековието, за сакралното и за рицарството.“

Жо заплака. Плачеше от тъга, защото явно не беше от жените, които мъжете притеглят към себе си в тъмното. Плачеше от разочарование. Плачеше от умора. Плачеше с изправен гръб, без да потръпва. Учуди се, че може да плаче с такова достойнство, да обира с върха на езика си вадичките, които се стичаха по бузите й, да опитва сълзите, те бяха като отлежало солено вино, те бяха като водата, която течеше на екрана и щеше да отнесе къщата, както отнасяше предишната Жозефин. Онази Жозефин не би могла да си представи как плаче в тъмния киносалон, седнала до мъж, който не беше Антоан. Сбогуваше се с нея, плачеше, защото се сбогуваше с нея. С онази Жозефин, разумната, послушната, добрата, която се бе омъжила с бяла рокля, бе отгледала двете си деца, старала се бе с всички сили да е винаги справедлива, винаги мъдра. Сега тя отстъпваше пред новата. Тази, която пише книга, ходи на кино с мъж и очаква той да я целуне! Не знаеше дали да плаче, или да се смее.

Вървяха по парижките улици. Тя гледаше старите сгради, величествените входове, столетните дървета, светлините на кафенетата, хората, които влизаха и излизаха, блъскаха се, подвикваха си, смееха се. Нервните струни на нощния живот. Антоан отново се появи в съзнанието й като залепнала ваденка. Толкова дълго си бяха мечтали да се преместят да живеят в Париж… и мечтите им неизбежно се отдалечаваха все повече и повече като мираж. Всички тези хора, с които се разминаваше, излъчваха желание за живот, за забавления, за любов, и то я подтикваше да се присъедини към тях. Тя, новата Жозефин. Щеше ли да има достатъчно сила, за да им протегне ръка, или щеше да остана самотна, като дете, което се бои да влезе в морето? Вдигна лице към Лука. Той отново се бе изолирал в самотната си висока кула и крачеше, затворен и мълчалив.

„На колко ли живота имаме право тук, на земята? Казват, че котките имали седем живота… Флорин има петима съпрузи. Защо аз да нямам право на втора любов? Достатъчно ли добре описах търговията по онова време? Забравих да засегна финансите. Разплащали са се с пари или в натура: жито, овес, вино, скопени угоени петли, кокошки, яйца. По-големите градове имали право да секат монети, някои с по-висока стойност от други. Според значението на града.“

Усети, че Лука я хваща за ръката.

— О — възкликна тя, сякаш стресната от сън.

— Ако не ви бях спрял, щеше да ви бутне колата. Наистина сте много разсеяна… Имам чувството, че вървя до призрак!

— Съжалявам… мислех си за филма.

— Ще ми дадете ли да прочета книгата, когато я свършите?

Тя запелтечи:

— Ама не, не…

Той се усмихна:

— Това е тайнство, писането винаги е тайнство, права сте да избягвате темата, книгата може да не стане, ако се обсъжда, преди да е завършена, още повече че нещата непрекъснато се променят, човек си мисли, че пише нещо, а то излиза друго, никой не може да знае какво се е получило, докато не сложи точката на последното изречение. Познато ми е това и уважавам чувствата ви. Не, не ми отговаряйте!

Придружи я до тях. Хвърли поглед на сградата, каза:

— Пак ще отидем, нали? — взе ръката й и нежно и продължително я задържа в своята, сякаш му се струваше неучтиво да я пусне твърде бързо. — Е, лека нощ…

— Лека нощ и хиляди благодарности. Филмът наистина беше много хубав…

Той си тръгна забързан, вероятно доволен, че се е измъкнал от клопката на сбогуването пред входа на жилището й. Тя го проследи с поглед. В душата й се надигна ужасно чувство на празнота. Сега разбираше какво значи „да си сама“. Не „сама“ да си плащаш сметките или да си гледаш децата, а „да си сама“, защото мъжът, който си се надявала да те прегърне, ти е обърнал гръб и си отива. „Предпочитам самотата и сметките — въздъхна тя и натисна бутона на асансьора, — поне тогава нещата са ясни.“