Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Имам ужасен махмурлук — измърмори тя и се хвана за главата. — Снощи пихме много.

Държеше радиото до ухото си и търсеше любимата си станция. „Да речеш, че е глуха, не е“ — помисли си Жо.

— Като казвате „пихме“, надявам се, че нямате предвид и дъщерите ми.

— Ама че сте смешна, госпожо Жозефин.

— Не може ли да ме наричате просто Жозефин?

— Ами чувствам се неудобно. Не сме от една черга.

— Опитайте!

— Не, вече съм си го мислила, няма да свикна…

Жозефин въздъхна.

— „Госпожо Жозефин“, все едно съм мадам в бардак.

— Какво знаете вие за курвите и бардаците!

Жозефин мнително изгледа госпожа Бартийе. Тя беше оставила радиото си на масата, слушаше някаква южноамериканска мелодия и кършеше рамене.

— Защото на вас тези неща са ви ясни, така ли?

Кристин Бартийе придърпа пеньоара на гърдите си и застана в тържествена поза на обвиняема, която афишира достойнството си.

— От време на време, колкото да вържа двата края.

Жозефин преглътна:

— Е, това вече…

— Не съм единствена, така да знаете…

— Сега ми е по-ясна историята с Алберто…

— О! Той е приятен. Днес ще се срещнем за първи път. В Дефанс, на кафе. Трябва да се издокарам! Ортанс обеща да ми помогне…

— Имате късмет! Съвсем малко са хората, към които Ортанс проявява интерес.

— Отначало беше ясно, че хич не ме харесва. Но сега ме понася. Намерила съм цаката — дъщеря ви трябва да я четкаш, да я гладиш по косъма, да й казваш, че е красива, умна и…

Жозефин тъкмо се готвеше да отговори, когато телефонът звънна. Обаждаше се Шърли. Покани Жозефин да отиде у тях.

— Нали разбираш… с госпожа Бартийе да ни се мотае наоколо, няма да можем да си поговорим спокойно, затова по-добре да дойдеш ти у нас.

Жозефин прие. Връчи списъка за покупки на Кристин Бартийе, даде й пари и я подкани да се облече по-бързичко и да тръгва. Госпожа Бартийе заопява, че е неделя сутрин, че с Жозефин човек не може да се отпусне, че постоянно трябва да се бърза. Жозефин я прекъсна с припомнянето, че в неделя пазарът затваря в дванайсет и половина.

— Не е вярно! — изропта Кристин Бартийе, преглеждайки списъка.

— И да не вземете да замените плодовете и зеленчуците с разни сладкиши — се провикна Жозефин от вратата. — Вредно е за зъбите, за тена и за дупето.

— Дреме ми, аз ям по един картоф всяка вечер.

Кристин сви рамене и продължи да се взира в списъка за покупки, сякаш четеше някакво упътване. Жозефин я изгледа, понечи да каже още нещо, пък се отказа.

Шърли й отвори вратата, докато говореше по телефона. На английски. Ядосана. Каза: „No, no, nevermore! I’m through with you.“ 14 14 Не, не, никога вече! Приключих с теб (англ.). — Б.пр. Жозефин й направи знак, че ще дойде по-късно, но след една последна ругатня Шърли затвори.

При вида на разстроената Шърли, на сенките под очите й, гневът, който беше таила цяла седмица, се стопи.

— Радвам се да те видя. Добре ли се разбирахте с Гари?

— Синът ти е чудесен… Любезен, красив, интелигентен! Всички го харесват, и с право.

— Много благодаря. Да ти направя един чай?

Жозефин кимна и погледна Шърли, сякаш я виждаше за пръв път. Това, че я видя редом с кралицата, я бе направило съвсем непозната личност.

— Жо… Защо ме гледаш така?

— Видях те по телевизията… онази вечер. До английската кралица. Заедно с Чарлс и Камила. И не ми казвай, че не си била ти, защото…

Тя търсеше думите, взе да жестикулира, сякаш се задушаваше. Това, което искаше да каже, беше ясно, но не знаеше как да го формулира. „Не ми казвай, че не си била ти, защото те разпознах съвсем ясно, иначе ще разбера, че ме лъжеш, и няма да го понеса. Ти си единствената ми приятелка, единственият човек, комуто вярвам, затова не бих искала да поставям под съмнение приятелството и доверието. Ето защо ми кажи, че не съм сънувала. Не ме лъжи, ако обичаш, не ме лъжи.“

— Наистина бях аз, Жозефин. Затова заминах в последната минута. Не исках да отивам и…

— Била си принудена да отидеш на бала на английската кралица? — слиса се Жозефин.

— Принудена…

— Познаваш Чарлс, Камила, Уилям, Хари и цялото семейство?

Шърли кимна.

— А Даяна?

— Познавах я много добре. Гари израсна с тях, с нея…

— Шърли… Трябва да ми обясниш!

— Не мога, Жо.

— Как така?

— Не мога.

— Дори ако ти обещая, че няма да кажа на никого?

— Заради собствената ти сигурност, Жо. Твоята и на дъщерите ти. Не бива да знаеш.

— Не ти вярвам.

— Но е така… — Шърли я гледаше с нежност и тъга.