Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— И какъв е той?

— Не съм много наясно все още. Иска ми се тя да изживее пламенна любов! Чисто физическа…

— Като Шели Уинтърс и Робърт Мичъм в „Нощта на ловеца“? Тя го желае като луда, а той я отблъсква… и желанието й нараства още повече. Той се прави на проповедник и използва Библията, за да прикрие алчността си. Когато тя се опитва да го съблазни, той й чете конско и й обръща гръб. Накрая я убива. Той е олицетворение на злото…

— Точно така… — подхвана Жозефин, стиснала с две ръце чашата с чая. — Той ще е пътуващ проповедник, ще обикаля страната, тя ще попадне на него, ще се влюби, той ще се ожени за нея, ще се домогва до замъка и богатствата, ще направи опит да я убие. Животът й ще бъде застрашен, той ще вземе сина й за заложник… Този съпруг обаче няма да я направи по-богата.

— Защо? Можеш да съчиниш нещо такова: той вече е ограбил не една вдовица, скрил е плячката и тя ще я наследи…

— Точно оня ден Лука ми разказваше за проповедниците от онова време…

— Казала си му, че пишеш книга? — попита разтревожена Шърли.

— Не… но направих гаф.

Жозефин й разказа как споменала за книгата, когато ходили на кино. Гласно се учуди дали той не беше прозрял тайната й.

— Ти си последният човек, на когото бих доверила тайна — заяви Шърли с усмивка. — Нали виждаш колко съм права да не ти казвам нищо.

Жозефин смутено сведе очи.

— Трябва много да внимавам, когато книгата излезе…

— Ирис ще направи така, че да привлече цялото внимание върху себе си. За теб няма да остави трошичка. Та как е впрочем Ирис?

— Репетира за големия ден… Идва от време на време да види докъде съм стигнала, чете книгите, които й препоръчах. Понякога дори ми дава идеи. Искаше да опиша сцена, в която парижки студенти теолози вдигат истински бунтове, размахват ножове и парадират с бръснатите си глави. Те са принадлежали към духовенството, така че са били над законите на светското правосъдие. Кралят бил с вързани ръце, смятало се, че те попадат единствено под ударите на Божиите закони, които потъпквали, а това доста пречело на поддържането на обществения ред в Париж. Вършели престъпления и били абсолютно недосегаеми! Крадели, убивали! Никой не бил в състояние да ги накаже или да ги осъди.

— И какво?

— Имам чувството, че съм някаква голяма фуния, изслушвам всичко, събирам случки, дребни житейски подробности и ги изсипвам в книгата. След нея вече няма да съм същата. Променям се, Шърли, ужасно се променям, дори да не се забелязва!

— Докато разказваш тази история, ти откриваш живота. Тя те води там, където досега не си стъпвала…

— И най-вече, престанах да се страхувам. Преди се страхувах от всичко! Криех се зад Антоан. Зад дисертацията. Зад сянката си. Сега си позволявам неща, които преди си забранявах, поемам отговорности! — тя се разсмя като малко момиченце и вдигна ръка пред устата си. — Само трябва малко търпение, да оставя новата Жо да порасне и един ден тя ще заеме цялото място, ще ми предаде цялата си сила. Засега се уча… Осъзнах, че щастието не е да живееш на дребно, гладко, без неприятности, без да правиш грешки. Щастието е да приемеш борбата, усилието, съмнението и да вървиш напред, да вървиш напред, да преодоляваш всяко препятствие по пътя си. Преди не вървях напред, а спях. Оставях се на успокоителния ежедневен ритъм: мъжа ми, децата ми, работата ми, удобствата ми. Сега вече се научих да се боря, да намирам решения, да се отчайвам само за миг, после да се стягам и да продължавам. Съвсем сама! Справям се… Когато бях малка, повтарях това, което ми казваше мама. Приемах изцяло нейните представи за живота. После слушах Ирис. Намирах я толкова умна, толкова блестяща… След това се появи Антоан — подписвах всичко, което искаше, живеех по неговите правила. Дори и ти, Шърли… Фактът, че си ми приятелка, ми действаше успокояващо, казвах си, че съм на ниво, щом ме обичаш. Е, сега всичко това свърши! Свикнах да мисля съвсем сама, да вървя сама, да се боря сама…

Шърли слушаше Жозефин и си спомняше каква беше тя като дете. Толкова самоуверена. Невъзпитана, високомерна. Един ден, докато се разхождаше в парка с гувернантката си, се пусна от ръката й и тръгна нанякъде. Беше петгодишна. Дълго скита, изпълнена с чудесното усещане за свобода. Тичаше, без да е принудена да слуша как мис Баргън й казва, че така не се прави, че възпитаните момиченца трябва да ходят спокойно, а не да тичат. Един полицай я попита дали не се е загубила. Отговори му: „Не, но трябва да потърсите гувернантката, защото тя се загуби!“ „Никога не съм се страхувала. Винаги се справях сама. Нещата се объркаха по-късно. Аз извървях обратния на пътя на Жо.“