Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Знаем се от години, споделяме си всичко, аз ти доверих единствената си тайна, ти четеш в мен като в отворена книга и сега единственото, което имаш да ми съобщиш, е, че не можеш да ми кажеш нищо от страх да не бъда… — Жозефин се задушаваше от гняв. — Мразих те цяла седмица, Шърли! Цяла седмица живях с чувството, че си ми откраднала нещо, че си ме предала, а сега не искаш нищо да ми кажеш. Приятелството е нещо взаимно!

— Само искам да си в безопасност. Като не знаеш, не говориш…

Жозефин избухна в горчив смях.

— Сякаш ще ме подлагат на изтезания заради теб.

— Може да е опасно. Както е опасно за мен! Само че аз съм длъжна да живея с това, докато ти не си…

Шърли говореше с монотонен глас. Просто съобщаваше факта. Жозефин не долавяше в тона й никаква фалшива нотка, никаква помпозност. Тя съобщаваше един факт, ужасяващ наистина, но без капка емоция. Жозефин се впечатли от нейната откровеност и отстъпи.

— До такава степен?

Шърли седна до Жо. Прегърна я през рамото и шепнешком каза:

— Никога ли не си се питала защо съм се установила тук? В това предградие? В тази панелка? Съвсем сама, без близки във Франция, без съпруг, без приятели, без професия?

Жозефин поклати глава.

— Затова те обичам, Жозефин.

— Защото съм тъпа? Защото не виждам по-далеч от носа си?

— Защото не виждаш никъде злото! Дойдох тук, за да се скрия. На място, на което бях сигурна, че никой няма да ме познае, да ме търси, да ме преследва. Там живеех, имах прекрасен луксозен живот, докато… се случи онова нещо. Тук съществувам, върша разни дребни неща…

— И какво очакваш?

— Не знам какво очаквам. Очаквам нещата да се оправят за мен в моята страна… Да се върна там и да заживея нормално. Като се установих тук, зачеркнах всичко. Промених личността си, промених името си, промених начина си на живот. За да се грижа за Гари, без да треперя от страх, ако закъснее след училище, да вървя по улицата, без да се обръщам, за да видя дали не ме следят, да спя, без да се страхувам, че ще влязат с взлом вкъщи…

— Затова ли се подстрига толкова късо? Затова ли ходиш с мъжка походка? Затова ли можеш да се биеш като мъж?

Шърли потвърди:

— Научих всичко. Научих се да се бия, научих се да се защитавам, научих се да живея сама…

— Гари знае ли?

— Казах му. Длъжна бях. Беше разбрал доста неща и се наложи да го успокоя. Да му кажа, че не греши. Това много му помогна да израсне, да помъдрее… Той не се огъна, издържа. Понякога имам чувството, че той ме пази! — Шърли прегърна още по-силно Жозефин. — На фона на цялото нещастие тук открих нещо като щастие. Спокойно щастие, без превземки и без треперене. Без мъж…

Силна тръпка разтресе тялото й. За малко да каже без „онзи“ мъж. Беше го видяла отново. Заради него бе удължила престоя си в Лондон. Обади й се по телефона, даде й номера на стаята си в хотел „Парк Лейн“ и й каза: „Чакам те, стая 616.“ Прекъсна връзката, без да дочака отговора й. Тя погледна телефона и си каза, че няма да отиде, не, няма да отиде. После бе тичала до хотел „Парк Лейн“, на ъгъла на „Пикадили“ и „Грийн Парк“. Точно зад Бъкингамския дворец. Просторното бежово-розово фоайе с полилеи като гроздове от венециански кристал. Канапетата, в които седяха бизнесмени, пиеха чай и разговаряха приглушено. Огромните букети цветя. Барът. Асансьорът. Дългият коридор с бежови стени, с дебел мокет, с аплиците, украсени с малки плисирани абажури. Стая 616… Сцената се развиваше като на филм. Той винаги й определяше среща в хотел в близост до някой парк. „Оставяш малкия на тревата и се качваш при мен. Тъкмо ще се забавлява да гледа катеричките и влюбените, така ще се подготвя за живота.“ Един път го чака цял ден. В Хайд Парк. Гари беше малък. Тичаше подир катеричките. „Обичам ги само отдалеч, маме, отблизо приличат на плъхове.“ Аз пък, напротив, помисли си тя, обичам го отдалеч, отблизо, виждам го какъв е — плъх. Тогава той не дойде. С Гари отидоха в „Фортнъм & Мейсън“ и ядоха сладолед и сладки. Тя пи горещ чай, притваряйки очи. Гари седеше с изправен гръб и похапваше сладките деликатно, възпитано ги набождаше на върха на виличката. „Има осанка на принц“ — беше отбелязала сервитьорката. Шърли пребледня. „Хубаво беше онзи следобед в парка — бе казал Гари и хвана ръката й. — Грийн Парк е любимия ми.“ Той познаваше всички лондонски паркове.

Веднъж, докато беше в хотелската стая, Гари си бе говорил с ораторите при Марбъл Арч. Трябва да е бил единайсетгодишен, там някъде. Казваше й: „Не бързай, маме, не се безпокой за мен, упражнявам си английския, не искам да забравя родния си език.“ Беше обсъждал съществуването на Бог с някакъв чичко, който беше кацнал на пейката и чакаше някой да го заговори. Бе попитал Гари: „Ако Бог съществува, защо е отредил за човека толкова страдания?“ „И ти какво му отвърна?“ — попита Шърли и вдигна яката на сакото си, за да прикрие следата от смукано. „Говорих му за филма «Нощта на ловеца», за доброто и злото, човек трябва да направи своя избор, а как да го направи, ако не познава страданието и злото…“ „Това ли му каза?“ — възхити се Шърли.