Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

„Говори ми, миличък, говори ми още, за да забравя онази стая и онзи мъж, да забравя отвращението, което изпитвам към себе си, след като се освободя от прегръдките му“ — умоляваше тя наум. Той чакаше в стаята. Легнал на леглото, без да си свали обувките. Четеше вестник. Погледна я, без да пророни ни дума. Сложи ръка на кръста й, повдигна полата й…

Винаги се повтаряше едно и също. Този път тя беше свободна — Гари не я чакаше в парка. Не усети как летяха часовете. И дните. Таблите с храна се трупаха пред леглото. Отпращаха камериерките, които чукаха на вратата.

Никога вече, никога вече. Това трябваше да приключи!

Трябваше да стои далеч от него. Той винаги я откриваше. Никога не идваше във Франция, издирваха го, та се страхуваше да мине границата. Във Франция тя беше в безопасност. Там беше в ръцете му. По своя вина. Не можеше да му устои. Срамуваше се, когато се връщаше при сина си. Той я чакаше пред хотела, изпълнен с доверие. Когато валеше, влизаше вътре и чакаше. Двамата се прибираха пеша през парка. „Вярваш ли в Бог?“ — попита я Гари веднъж, след като цял следобед беше говорил с някакъв нов оратор в Хайд Парк. Той обичаше тези разговори. „Не знам — бе отвърнала Шърли, — толкова ми се иска да вярвам…“

— Вярваш ли в Бог? — обърна се Шърли към Жозефин.

— Ами да… — отвърна Жозефин, учудена от въпроса. — Вечер говоря с него. Излизам на балкона, гледам звездите и му говоря. Много ми помага…

— Poor you!

— Знам. Ако го кажа, хората ме вземат за тъпачка. Затова не го казвам.

— Аз не вярвам, Жозефин… И не се опитвай да ме промениш.

— Няма да се опитвам, Шърли. Ако не вярваш, то е от разочарование, защото светът не е такъв, какъвто на теб ти се иска. Като любовта е, нужна е смелост, за да обичаш. Да даваш, да даваш, без да правиш сметки… С Бога е нужно да си кажеш „вярвам“ и от този момент всичко става съвършено, логично, всичко придобива смисъл, всичко се обяснява.

— Не и в моя случай — горчиво заяви Шърли. — Целият ми живот е низ от несъвършени, нелогични действия… Ако беше роман, щеше да е сълзлива мелодрама, а аз мразя да изпитват съжаление към мен. — Замълча, сякаш се беше разкрила прекалено. — А какво става с госпожа Бартийе?

— Значи не искаш да ми кажеш нищо? — въздъхна Жозефин. — Сменяш темата. Разговорът приключи.

— Уморена съм, Жо. Имам нужда от глътка въздух… Щастлива съм, че се върнах, повярвай ми.

— Както и да е, всички те видяхме по телевизията. Какво ще кажеш, ако момичетата или Макс започнат да те разпитват?

— Че имам двойница в английския кралски двор.

— Няма да ти повярват — открили са снимки на Гари в интернет с Уилям и Хари! Някакъв бивш прислужник…

— Не е успял да ги продаде на вестниците, затова ги е пуснал в интернет. Само че аз ще отричам, ще казвам, че всички малки момчета си приличат. Вярвай ми, ще се измъкна от положението. Сблъсквала съм се и с по-лоши неща. Много по-лоши!

— Моят живот сигурно ти изглежда много скучен…

— Животът ти доста ще се усложни с тази книга. След като веднъж си започнал да мамиш, да лъжеш, се набутваш в странни приключения…

— Знам и понякога се страхувам…

Чайникът засвири и капакът затанцува, заподскача от силната пара. Шърли се надигна и отиде да направи чая.

— Донесла съм „Лапсан сяоджун“ от „Фортнъм & Мейсън“. Ще ми кажеш дали ти харесва…

Жозефин я наблюдаваше. Шърли бе изцяло отдадена на чайната церемония: изплакна с вряла вода чайничето, сила няколко лъжички чай, наля врялата вода, остави чая да се запари — истинска англичанка.

— По един и същ начин ли се прави чаят в Англия и в Шотландия?

— Аз не съм шотландка, Жо. Аз съм чистокръвна английска лейди…

— Но нали казваше…

— Мислех си, че е по-романтично.

Жозефин за малко да я попита какви други лъжи й беше сервирала, но се отказа. Пиеха бавно, наслаждаваха се на чая, говореха си за децата, за госпожа Бартийе, за запознанствата й в интернет.

— Финансово участва ли поне малко?

— Няма пукната пара.

— Искаш да кажеш, че ти изхранваш всички тези гърла?

— Ами да…

— Ти наистина си голяма сладурана — заяви Шърли и леко я докосна по носа. Тя поне шета ли? Готви ли? Глади ли?

— Нищо не прави.

Шърли сви рамене, въздъхна.

— Аз съм все в библиотеката. Ходих на кино с онзи с дъфела. Той е италианец, казва се Лука. Трябва да му вадиш думите с ченгел. От една страна, това е добре за мен. Защото първо трябва да приключа с книгата…

— Докъде стигна?

— До четвъртия съпруг.