Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Не ме слушаш какво ти говоря!

— Напротив…

— Приех тъмната страна на живота, тя вече не ме отблъсква, не ме плаши.

— И как успя? — попита разнежена Шърли.

— Ами мисля, че… тази всекидневна борба, тя се крепи на любовта. Не на амбицията, на нуждата да притежаваш, да имаш, а на любовта. Не на самолюбието. То е нещастието, което ни кара да се въртим в кръг. Не! На любовта към другите, на любовта към живота. Когато обичаш, си спасена. Това е, казано накратко, случилото се в последно време в моя живот. — Жо съвсем леко се усмихна, сякаш учудена, че е изрекла тези високопарни думи.

Шърли я изгледа и каза:

— Аз пък все още се опитвам да се измъкна, а не се боря да вървя напред.

— Но и ти вървиш напред, по твой начин.

— Не, нямах сили да приема борбата, предпочетох да избягам. И оттогава бягам. — Тя въздъхна, сякаш не можеше да каже дума повече.

Жозефин я погледна и я прегърна.

— За да живееш добре, е нужно да се хвърлиш в живота, да се загубиш, да се намериш и отново да се загубиш, да се откажеш и пак да се опиташ, но никога, никога да не си помисляш, че един ден ще можеш най-сетне да си починеш, защото борбата никога не спира. Спокойствието ще дойде после.

— Когато умрем ли?

Жо се разсмя.

— Ние сме на Земята, за да се борим. Не сме дошли на този свят, за да живеем безгрижно. — Помълча, подаде чашата си за още чай, затвори очи и прошепна с усмивка: — И как е английската кралица?

Шърли й наля още чай и отговори:

— Супер!

Госпожа Бартийе се бе върнала от пазара. Боляха я ръцете от мъкненето на торбите и сега разтриваше претръпналите си пръсти там, където се бяха врязвали дръжките. За момент се изкуши да остави торбите на кухненската маса, след което реши да разпредели всичко на място. Ах, колко много зеленчуци беше накупила, а те струваха толкова скъпо! Колко по-лесно е да си отвориш консерва. А и зеленчуците трябва да ги миеш, да ги белиш, да ги готвиш, сума време отива. Сега дори телешкото варено се продава вакуумирано. Трябва да се омита оттук! Да заживее нов, лек живот, без никакви усилия. Да си намери някой свестен да й плаща наема и да я остави да гледа телевизия по цял ден. Макс ще се оправи. Да се грижиш за дете иска много бачкане. Лесно е, докато са малки, но пораснат ли, трябва да се изправиш насреща им, да им налагаш правила. Да настояваш да ги спазват. Нямаше желание за такива работи, искаше да живее спокойно. Децата са неблагодарни. Всеки за себе си! В седемнайсет часа имаше среща с Алберто в Дефанс. Ще вземе душ, ще се приготви. Ще се направи красива. „Все още хващам окото. Все още бих могла да завъртя главата на някого. А и той не е първа младост! Изпрати ми някаква размазана снимка, на която нищо не се вижда. Няма да е много претенциозен.“

Когато Ортанс се върна от битака, госпожа Бартийе я очакваше, наметнала пеньоар, седнала на канапето в хола. Гледаше водещия Мишел Дрюкер и мляскаше дъвка.

— Попаднахте ли на нещо готино? — попита тя и се надигна от канапето.

— Ами, разни боклуци — отвърна Макс, — но си прекарахме добре. Играхме на флипера и пихме кола. Някакъв плати всичко… заради прекрасната Ортанс.

— Хващаше ли око? — попита Кристин Бартийе.

— Жалък цървул — отвърна Ортанс. — Въобразяваше си, че ще му бутна за три коли и някоя и друга монета за автомата. Нещастник!

— На теб нещата са ти ясни, нямаш нужда от обяснения — захили се Кристин Бартийе.

— Не е особено трудно да се досетиш с този вид мъже. Толкова яко му течаха лигите, че стана локва на пода!

— Писна ми да съм мажа, никой не ме поглежда — възмути се Зое.

— И твоето време ще дойде, пиленце… Нали не си забравила, че ми обеща да ме натъкмиш за срещата? — напомни Кристин Бартийе на Ортанс.

Тя я огледа.

— Имате ли някакви прилични дрехи?

Госпожа Бартийе въздъхна.

— Не са кой знае какви, нямам маркови парцалки, щото пазарувам по каталог.

— В такъв случай ще го дадем по-небрежно… — отсече делово Ортанс с професионален тон. — Имате ли тънко сако с къс ръкав и големи външни джобове?

Госпожа Бартийе кимна.

— От „Ла Редут“, от тазгодишния каталог. Нали ви казах, че се обличам оттам…

— А анцуг?

Госпожа Бартийе пак кимна.

— Добре… Донесете ги!

Госпожа Бартийе се върна с куп дрехи. Ортанс ги взе с крайчеца на пръстите, разстла ги на дивана и ги заоглежда. Впечатлени, Макс и Зое не я изпускаха от очи.

— Така, така…

Тя сбърчи носле, изкриви устни, пипна някакво пуловерче, един потник, пооправи една бяла блуза, но после я отмести настрана.