Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Един следобед я попита:

— Искате ли да отидем на кино в събота вечер? В едно кино на улица „Дез Екол“ дават стар филм на Елия Казан, досега не е прожектиран във Франция, „Дивата река“. Помислих, че…

— Искам — отвърна Жозефин. — Дори много искам.

Той я погледна, учуден от откровения й ентусиазъм.

А тя просто бе разбрала нещо изключително важно: когато пишеш, трябва да се отвориш широко за живота, да може той да ти подсказва думите и да подхранва въображението ти.

В събота вечер Лука и Жозефин отидоха на кино. Бяха си уговорили среща пред киносалона. Жозефин пристигна по-рано от уречения час. Искаше да има време да се съвземе, преди Лука да се появи. Не можеше да се сдържи да не се изчервява всеки път, когато той я гледаше, и ако се случеше ръцете им да се докоснат, сърцето й сякаш щеше да изскочи. Той й действаше физически и това я объркваше. Досегашният й опит с мъжете беше твърде незначителен. Антоан беше нежен и внимателен, но не предизвикваше горещата вълна, която я обливаше всеки път, когато Лука я поглеждаше. Това я тревожеше. Не искаше нищо да я разсейва от писането на книгата, но и не можеше да се откаже от прекарване с него в тъмния киносалон. Ами ако реши да я прегърне? Или да я целуне? Не трябва да отстъпва прекалено бързо, трябва да запази самообладание. Чака ме още цял месец упорита работа и не бива да се размотавам. Нито да се забърквам в любовна авантюра. Флорин има нужда от мен.

Жозефин се учудваше на лекотата, с която пишеше. На удоволствието, с което съчиняваше случките и събитията. На мястото, което книгата беше заела в живота й. Непрекъснато мислеше за героите си и много трудно успяваше да се съсредоточи в реалния живот, където се бе превърнала във фигурантка, отговаряше с „да“ или „не“, но не би могла да възпроизведе това, което й казваха или я питаха. Наблюдаваше разсеяно дъщерите си, Макс, госпожа Бартийе, докато мислено дописваше или преправяше някое изречение или решаваше да вмъкне нова перипетия. Нима не бе приела поканата на Лука, та да се възползва от своята емоция, когато описва любовните трепети на Флорин, които напоследък бяха останали на заден план? Флорин беше делова и прекрасна жена, набожна и смела, но тя си оставаше жена. „Налага се да се влюби в един от петимата си съпрузи — разсъждаваше Жо, докато престъпваше напред-назад пред киното, — истински да се влюби, да загуби разума си от любов, да не може да диша без любимия… Не бива да се задоволява единствено със стъпалата на свети Бенедикт и с Небесния си Съпруг. Плътското желание трябва да изгаря утробата й. А какво става с жена, която я влюбена до полуда?“ Можеше да се досети по собственото си отношение към Лука.

Извади тефтерче, за да си запише идеята. Вече не излизаше от къщи без писалка и бележник.

Затвори го, вдигна глава и забеляза надвесения над нея Лука. Той както обикновено я наблюдаваше едновременно с нежност и безразличие. Тя отскочи встрани, съдържанието на чантата й се разхвърча и двамата коленичиха, за да събират разпилените неща по тротоара.

— Най-после отново сте във форма, каквато бяхте, когато се запознахме — отбеляза той закачливо.

— Бях се отнесла, мислех си за книгата.

— Пишете книга? Не сте ми казвали досега!

— Ами… не… искам да кажа дисертацията си и…

— Не се оправдавайте. Вие сте работохолик. Няма причина да се срамувате.

Наредиха се на опашката на касата. Когато дойде време да платят билетите, Жозефин отвори портфейла си, но Лука я спря с жест, той я беше поканил. Тя се изчерви и извърна глава.

— Къде предпочитате да седнем, в дъното, отпред или по средата?

— За мен е без значение…

— Тогава малко по-напред? Обичам да гледам по-отблизо…

Той си свали дъфела и го остави на празния стол до Жозефин. Сгънатата дреха я трогна, прииска й се да я докосне, да вдъхне миризмата, топлината от тялото на Лука, да пъхне ръце в увисналите празни ръкави.

— Ще видите, филмът е на тема вода…

— Сълзи?

— Не, язовир… Поплачете си, ако ви дойде отвътре. Не с крокодилски сълзи, а с истински, сълзи от вълнение!

Той й се усмихна. Усмивката му сякаш извираше от огромна самота. Жозефин си каза, че ако можеше да го вижда да й се усмихва така всеки ден дори само за няколко минути, щеше да е най-щастливата жена. Всичко у него беше безподобно и неповторимо. Нищо не бе машинално или престорено. Тя така и не се осмели да отвори дума за работата му като манекен. Непрекъснато отлагаше.

Светлините угаснаха и филмът започна. Водата се появи веднага, жълта мощна вода, кална вода, която напомняше за тресавищата на крокодилите. Висящи лиани, изсъхнали от слънцето храсти — и пред очите й изникна Антоан. Неканен. Все едно чуваше гласа му, виждаше го как седи прегърбен на столчето в кухнята, видя ръката му, която посегна към нейната, поканата му да вечеря с него и момичетата. Премигна, за да прогони образа.