Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Времето минаваше. Тя забеляза мимоходом как мъжът събра нещата си, за да си тръгне. За секунда Жозефин се поколеба между Тибо и човека с дъфела… и го последва към изхода, бутна подир него въртящата се външна врата. Настигна го на автобусната спирка, където стоеше, унесен в мислите си.

Тя застана до него и изпусна една книга. Той се наведе да я вдигне и докато й я подаваше, я позна и се усмихна:

— Явно ви е навик всичко да изпускате!

— Много съм разсеяна!

Той тихо се разсмя:

— Само че аз няма винаги да съм насреща.

Но в тона му нямаше нищо шеговито. Каза го просто като констатация и тя се засрами от постъпката си. Не знаеше какво да отговори. Ядоса се и затърси някакъв духовит отговор, но не успя да намери, продължи да мълчи и се изчерви.

— Вече е пролет, а вие не сваляте дъфелкота си — осмели се все пак да отбележи, за да прекъсне паузата.

— Още ми е студено…

Тя отново замълча и се прокле наум. Рейсът спря досами тях. Той я пусна да се качи и я последва, сякаш бяха в еднаква посока. „Боже мой! Аз изобщо не съм натам“ — каза си Жо, когато автобусът пое към площад „Бул“. Седна и му направи място до себе си. Забеляза как той се поколеба за миг, но благодари и се настани до нея.

— Преподавателка ли сте? — попита учтиво.

Имаше дълъг нос с красиво изрязани ноздри. Тибо Големия нос? Щеше да е по-оригинално от Тибо Трубадура.

— Работя в Националния център за научни изследвания, специалист съм по дванайсети век.

Той кимна.

— Хубава епоха, дванайсети век. Донякъде пренебрегната…

— А вие? — попита тя.

— Аз пиша история на сълзите… За един чуждестранен издател. Университетски издател. Както виждате, не е много весело.

— А! Но това трябва да е много интересно!

Мислено се наруга — какво идиотско изказване. Идиотско и тъпо. Не предразполагаше към никакъв отговор, към никакво продължение.

— Някога това е било тяхното кино — отвърна той. — Начин да изразиш емоциите пред другите и пред себе си. И мъжете, и жените са били много плачливи…

Той потъна в дъфела и в мислите си. Този човек наистина е зиморничав, помисли си Жозефин и веднага реши да използва тази подробност за Тибо, да му припише предразположение към бронхити.

Погледна навън — отдалечаваше се все повече! Време беше да се прибира. Момичетата щяха да си дойдат от училище и да се чудят къде е. Като си помисля, че преди бях неизменно вкъщи, когато си идваха, внимателна, грижовна. „Обичам да звъня и ти да ми отваряш“ — заявяваше Зое, увиснала на врата й.

— Често ли идвате в библиотеката? — попита тя, събрала смелост.

— Всеки път, когато искам да поработя на спокойствие… Толкова се съсредоточавам, че и най-лекият шум ме дразни.

Женен с деца, каза си Жозефин. Трябваше да научи повече. Чудеше се как да го попита, без да изглежда прекалено любопитна, когато той стана и каза:

— Слизам тук… Сигурно ще се видим пак. — И я погледна смутено.

Тя кимна, отвърна „да, довиждане“ и го проследи с очи, докато слизаше. Той не се обърна, вървеше като човек, който гледа навътре в себе си, а не в пътя, по който върви.

Не й оставаше нищо друго, освен да вземе автобуса в обратната посока. Забрави да го попита за името му. Той не беше от приказливите. За човек, който се снима в реклами, беше по-скоро необщителен.

Пред входа се беше събрала тълпа. Сърцето на Жозефин заблъска нещо се е случило с момичетата. Тя се затича, разбута зяпачите, които бяха наобиколили госпожа Бартийе и Макс, седнали на стълбите.

— Какво е станало? — обърна се Жозефин към съседката от третия етаж, която ги гледаше, скръстила ръце.

— Идва съдия-изпълнител. Запечатаха жилището им. Ще трябва да напуснат. Дължат много наеми!

— Но къде ще отидат?

Тя сви рамене. Не беше нейна работа. Само обясняваше, нищо повече. Жозефин се приближи до госпожа Бартийе, която тихо плачеше, навела глава. Срещна погледа на Макс, мрачен и безмълвен.

— Имате ли къде да отидете тази нощ?

Госпожа Бартийе отговори, че не.

— Няма да спите на улицата все пак.

— Защо не? — отвърна госпожа Бартийе.

— Нямат право да ви изхвърлят! На всичко отгоре не сте сама, имате дете!

— Никак не се трогнаха.

— Елате у нас. За тази нощ поне…

Госпожа Бартийе вдигна глава и прошепна:

— Наистина ли?

Жозефин кимна и хвана момчето за ръката.

— Ставай, Макс… Вземете си нещата и елате с мен.

Съседката от третия етаж мрачно тръсна глава и изкоментира:

— Не знае какво прави, горката! Не знае какви ядове си навлича.