Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

„Едва ли е толкова просто“ — каза си директорът. Филип Дюпен го беше посетил и му бе заявил, че ако не разпореди на хората си да престанат да го следят, ще му бъде отнето разрешителното за работа. Имал си начини. Не се шегуваше. Беше се настанил с категорично движение в кожения фотьойл срещу бюрото. Разположи се удобно, кръстоса крака, подпря ръце, подръпна маншетите на ризата си. Поседя мълчаливо. След което заговори тихо с полупритворени клепачи, но погледът му безмилостно потвърждаваше, че не говори на вятъра. „Това е, надявам се, че бях пределно ясен…“ После се изправи, огледа стаята, сякаш искаше да запечата в паметта си обстановката. Директорът понечи да го придружи до вратата, но Филип Дюпен го отпрати, както се отпраща прислуга, и излезе, без да каже нито дума повече. Директорът предпочете да приключи случая още преди телефонното обаждане на красивата госпожа Дюпен.

След като обядва, Ирис се качи на колата си и отпраши към Курбвоа да види Жозефин. На всяка цена трябваше да й разкаже как бе измамила Беранжер. Не намери никого. Ядоса се на сестра си, че няма мобилен телефон и не може да се свърже с нея. Прибра се вкъщи да доизпипа ролята си на успешна романистка. Не биваше да оставя нищо на случайността, и най-малката подробност трябваше да се предвиди. Ще се упражнява да отговаря на всякакви въпроси, ще подготви зашеметяващи реплики. И ще чете, ще чете. Беше помолила Жо да й направи списък на най-необходимите трудове по темата, та ги проучваше и си водеше бележки. Кармен получи разрешение да й поднесе чая. Безмълвно.

Случваше се да се сети за Габор. Може би ще прочете книгата, кой знае? Може би ще поиска да я екранизира! Ще работят заедно по сценария… Както преди! Както преди… Тя въздъхна, потъна в удобното канапе срещу любимата си картина, която й напомняше за Габор. Така и не успя да го забрави.

Жозефин се беше приютила в библиотеката. През широко отворените прозорци към градината, оформена в типично френски стил, влизаше кротка светлина, светлина като в манастир, и настройваше към душевно спокойствие. Чуваха се птичи песни, равномерното свистене на въртящото се напоително устройство — пасторална атмосфера извън времето.

„Все едно съм в замъка на Флорин…“

Беше разстлала бележките си на масата и следваше съставения план. Флорин е вдовица за първи път. Посъветвала е Гийом Дългата сабя отново да се вдигне на кръстоносен поход. „Не говори добре за вас, драги мой, да си стоите в замъка, когато Божието име ви призовава да проявите храбростта си в далечни земи с нечестиви люде. Вашите хора се подиграват на любовния ви плам и дочувам да нашепват мерзости за вашата смелост, които ме оскърбяват и тревожат. Грабнете пак оръжието!“ Гийом е послушал младата си съпруга и след шест месеца любовно щастие е облякъл военните доспехи, яхнал е коня си и е тръгнал да се сражава на Изток. Там намира смъртта си, след като открива съкровище и го изпраща в родината, на Флорин. Става жертва на някакъв мавър, завидял му за смелостта и красотата. Флорин рони сълзи над купчината злато, не сваля траурния воал и не спира да се моли. Но положението й на млада безутешна вдовица разпалва страстите.

Отново искат да я омъжат насила. Досаждат й всякакви кандидати. Заплашват я да й отнемат богатството. Свекърва й страда и нарежда. Флорин трябва да предприеме нещо! Има своите задължения на жена и графиня. Умолява я и не я оставя на мира. А Флорин иска само едно: да живее спокойно в замъка и да се отдаде на пост и молитва — и на Бога. Не е имала време да зачене наследник, който да я закриля и да брани името на баща си…

В ония времена животът на младите вдовици е трудна битка за оцеляване. Флорин е принудена да приеме повторно венчило, ако не иска да й отнемат съкровището на Гийом и името на семейството й да бъде стъпкано в калта. Тя няма избор. На всичко отгоре Изабо, вярната прислужница, й съобщава за заговор, който се готви срещу нея. Владетелят на съседния замък, Етиен Черния, бил платил на наемници да я отвлекат, да я озлочестят, та да заграби земите й, без да вади сабя! Едно време отвличането било широко разпространена практика — така се сдобивали с владения. Накрая Флорин скланя да се омъжи. Избира най-кроткия жених, най-скромния, който няма да попречи на благочестивите й планове: Тибо дьо Бутаван с прякор Трубадура. Той произхожда от почтено семейство, честен и справедлив е, запълва дните си със съчиняване на поезия за „изисканата любов“, свири на мандолина и бленува за Флорин. Но този брак трябва да бъде приет от останалите благородници! Флорин ще ги постави пред свършен факт, като се омъжи тайно една нощ в параклиса на замъка. Срещу тлъста сума свещеникът извършва бракосъчетанието. На следващия ден дава банкет, на който представя новия си съпруг на измамените кандидати за ръката й. Виното се лее като река, гасконско вино, тъй като английското е толкова калпаво, че „трябва да се пие със затворени очи и стиснати зъби“, кандидатите се натръшкват под масата. Тибо издига родовото знаме над стената на замъка, за да покаже на всички, че тук той е господар.