Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— В Париж е още зима, а?

— Да — отговори Жозефин. — Март месец е, нормално.

В този час обикновено се стъмваше, лампите на авенюто светваха, към черното небе се издигаше безплътна белезникава светлина. От кухненския прозорец се виждаха светлините на Париж. Когато се бяха нанесли, гледаха големия град отдалече и крояха планове. „Като се преместим да живеем в Париж, ще вземаме автобуса, метрото, ще оставим колата в гаража… Като се преместим да живеем в Париж, ще ходим на кафе в задимени кафенета…“ Париж се беше превърнал в пощенска картичка, в олицетворение на всичките им мечти.

— В крайна сметка така и не заживяхме в Париж — прошепна Антоан с толкова тъжен глас, че на Жозефин й дожаля за него.

— Много съм си добре. Винаги съм се чувствала чудесно тук…

— Променила ли си нещо в кухнята?

— Не.

— Не знам… Намирам я променена.

— Книгите са повече, да… И компютърът! Пригодих си кътче за работа, преместих тостера, чайника и кафеварката.

— Това трябва да е…

Той поседя известно време мълчаливо, леко прегърбен. Опипваше мушамата на масата, махна няколко трохи. Тя забеляза побелелите коси на тила му и помисли, че обикновено най-напред се прошарват слепоочията.

— Антоан… защо сключи този заем, без да ме предупредиш? Не беше редно.

— Знам. Всичко, което правя от известно време, не е редно… Нямам какво да кажа в моя защита. Но когато си тръгвах, мислех, че… — преглътна, сякаш това, което искаше да каже, беше прекалено трудно за изговаряне. — Мислех, че ще успея да спечеля много пари, да ти върна дори повече, отколкото бях взел, да компенсирам. Имах големи планове, въобразявах си, че всичко ще върви по мед и масло, а ето че…

— Не е краят на света, може да се оправи…

— Африка, Жо! Африка! За нула време сдъвква и изплюва белия човек, разяжда го отвътре бавно и сигурно… В Африка оцеляват само едрите хищници. Едрите хищници и крокодилите…

— Не говори така.

— Отразява ми се добре, Жо. Изобщо не трябваше да те напускам, не го исках истински. Впрочем изобщо не съм искал истински нищо, което ми се случва… Това е най-голямото ми малодушие.

Жозефин видя, че е изпаднал в меланхолия. Не трябваше момичетата да го виждат в това състояние. Споходи я ужасно подозрение.

— Ти си пил… Пи ли, преди да дойдеш?

Той поклати глава, но тя се доближи, подуши го и въздъхна.

— Пил си! Сега ще си вземеш душ, ще се преоблечеш, тук има още твои ризи и едно сако. Ще се постараеш да се държиш изправен и да си по-весел, ако искаш да ги заведеш на ресторант…

— Запазила си ризите ми?

— Ризите ти са много хубави. Не съм си и помисляла да ги изхвърлям! Хайде, ставай и отивай в банята. Ще се приберат след един час, имаш време…

Почувства се по-добре. Предишната непринуденост се връщаше. Ще си вземе душ, ще се преоблече, дъщерите му ще се върнат от занималнята и той ще се държи така, сякаш никога не е напускал дома си. Може да излязат да вечерят навън четиримата, както преди. Застана под душа и се остави на силните струи.

Жозефин гледаше дрехите, които Антоан беше оставил на стола в стаята им, преди да влезе в банята. Изненадана бе от лекотата, с която се срещнаха. Още с отварянето на вратата разбра: той не беше чужд човек, никога нямаше да бъде, винаги щеше да е бащата на дъщерите й, но за жалост бяха разделени. Раздялата беше минала без плачове и крясъци. Спокойно. Докато тя се бореше сама, той бе изчезнал от сърцето й. Тихомълком.

— Винаги съм бил убеден, че има съвсем щастливи хора и винаги съм искал да съм от тях — призна той, след като се върна при нея изкъпан, обръснат и преоблечен.

Беше му направила кафе и го слушаше, подпряла глава с ръка в доверчивата поза на загрижен приятел.

— Ти например, като те гледам сега, ми се струва, че си от тези щастливи хора. Не ми е ясно как успяваш. Нищо не те плаши… Фожрон ми съобщи, че изплащаш заема съвсем сама.

— Взимам допълнителна работа. Правя преводи за кантората на Филип и той ми плаща добре, прекалено добре дори…

— Филип, мъжът на Ирис? — в тона му прозвуча недоумение.

— Да. Станал е по-човечен. Вероятно нещо се е случило в живота му, сега се държи много внимателно с околните…

„Трябва да задържа този миг. Да продължи още малко, за да се запечата в паметта ми. Сега той не е вече мъжът, когото обичам и който ме изтормози, а някакъв друг, добър познат, който още не ми е станал приятел. Трябва да не забравям времето, което ми е било необходимо, за да стигна до този резултат. Да се насладя на мига, в който се отделям от него. Да го възприема като етап. Да взема сили от този миг за по-късно, когато ще се колебая, ще се съмнявам, ще губя смелост.“ Нужно й беше да поговорят още малко, та този миг да се закрепи, да стане реалност. Той бележеше обрат в живота й. Бе нещо като километричен камък по житейския й път. Благодарение на него ще стане по-силна и ще може да продължи със съзнанието, че има смисъл, че всичката натрупана болка, откакто той си бе тръгнал, се е превърнала в невидимо движение напред. „Вече не съм същата, промених се, станах по-силна, страдах, но не е било напразно.“