Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Тя проследи с поглед виещия се дим от цигарата и се сети за срещата със Серюрие. За малкия кабинет, в който я прие. Устата му силеше похвали, очите му лъщяха от интерес. Почувства как отново живва. Той беше едновременно внимателен и почтителен. Подръпваше от дебелата пура, чийто тръпчив аромат изпълваше кабинета, и в същото време даваше точни оценки за историята, съчинена от Жозефин. „Отлична идея, девойката, която иска да стане монахиня, обаче я принуждават да се омъжи. Отлична идея, че всеки път попада право в целта и сключва печеливш брак, получава богатство и слава, но остава за кой ли път вдовица. Много добра е идеята за смирението, което преследва неотклонно и което й се изплъзва, много удачна промяна на обкръжението, това обвързване с рицар, трубадур, проповедник, принц от френската кралска династия…“ Крачеше из стаята, та й се замая главата. „Модерно, но и очарователно старомодно, забавно, наивно, хитроумно, разчупено, четивно! Ако добавите и лека загадъчна нотка, няма да има грешка… Хората са луди за интриги, в които се преплитат френската история, религията, падат си по истории за убийства и любов, за Бога и дявола… но вие ще се справите, няма да се опитвам да ви влияя! Това, което прочетох, ме заплени. Да си призная честно, не предполагах, че в толкова красива глава се крият толкова знания и талант… А откъде изровихте тази история със стъпалата на смирението! Направо е прекрасна! Прекрасна! Жена, подложила се на ужасни терзания в името на смирението, става героиня пряко личната си воля! Гениална идея!“ С широк жест, преливащ от ентусиазъм, той хвана ръцете й и с пламенен порив ги стисна. После й връчи чека с думите, че е готов да й преведе втората част по всяко време. Ирис предпочете да не споменава тази подробност пред сестра си. С разтреперани крака и разтуптяно сърце напусна кабинета на Серюрие.

— Откъде изкопа тази история със стъпалата на смирението? — попита тя, като се постара да не проявява възхищението си.

— От правилото на свети Бенедикт… казах си, че ще пасне добре, щом описвам девойка, която копнее да се посвети на Господ. Стреми се да се постави изцяло в услуга на ближния и смирено се възкачва към Бог стъпало по стъпало…

— В какво точно се състои това правило? Трябва да ми го разясниш…

— Според свети Бенедикт има много стъпала, които трябва да изкачим, за да се въздигнем до съвършенството и Бог. Това той нарича стъпала на смирението. В Библията се казва: „Който се смирява, ще бъде въздигнат.“ На първите стъпала от теб се иска да не се поддаваш на желанията, на егоизма и да се подчиняваш на Бог във всичко. После се научаваш да даваш, да обичаш онзи, който те укорява или те клевети, да бъдеш търпелив и добър. На шестото стъпало си стигнал, когато си доволен и от най-обикновеното положение в живота. Монахът смята, че във всяко нещо, което върши, се проявява като лош и неспособен труженик. Той повтаря, разкаян за вината си: „Аз съм нищо и не знам нищо. Аз съм като скот пред Теб, Господи. Ала съм винаги с Теб.“ На седмото стъпало не само казваш: аз съм най-долният, най-жалкият, но и го вярваш от все сърце. И тъй нататък… до дванайсетото стъпало, докато не станеш най-окаяния слуга на Господ и на хората и не се въздигнеш чрез самоунищожение. В началото на книгата, преди да се намесят родителите й, моята героиня мечтае да се въздигне по стъпалата на свети Бенедикт…

— Да, той ужасно хареса тази идея!

— Шарл дьо Фуко например цял живот се покайва и самоунижава. Света Тереза от Лизьо също…

— Жо, да не си станала случайно мистичка? Гледай да не свършиш в манастир!

Жозефин реши да не споделя повече.

— Кажи ми… — заговори Ирис след дълга пауза. — След като си решила да следваш пътя на светците, защо не простиш на майка ни?

— Защото съм още на първото стъпало… Аз съм само скромен чирак! А и нека ти припомня, че не става дума за мен, а за моята героиня. Не смесвай нещата!

Ирис тръсна глава и се засмя.

— Права си! Пак се обърках. Важното е, че той хареса написаното. Както и името на героинята! Флорин! Красиво звучи, Флорин… Ще изпием ли по чаша шампанско за здравето на Флорин?

— Не, благодаря. Трябва да запазя главата си бистра, защото ще работя следобед. Той кога ще ми издаде книгата?

— Нашата книга… Жозефин, не го забравяй! А след като излезе, ще бъде МОЯТА книга. Внимавай да не се изпуснеш.

Жозефин почувства как сърцето й замира. Беше се привързала към историята, към Флорин, към родителите й, към съпрузите й. Вечер за приспиване им измисляше имената, цвета на косата, на очите, мислено описваше характерите им, даваше им живот, минало, настояще, настаняваше ги в имение, замък, мелница, дюкян, препускаше заедно с конниците, учеше се да меси хляб, започваше да бродира голям гоблен, живееше техния живот, направо не й се заспиваше. „Това си е моя история“ — за малко да каже на сестра си.