Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Сега сме февруари… Предполагам, че ще го издаде през октомври или ноември. Септември започва новият литературен сезон, излизат много книги! Ще трябва да предадеш ръкописа през юли. Имаш шест-седем месеца за писане… Достатъчно време, нали?

— Не знам — отвърна Жозефин, засегната, че сестра й говори с нея като със секретарка.

— Ще се справиш. Престани да се притесняваш! Най-важното е, Жо, никому нито дума! Ако искаме комбината да успее, не трябва да споменаваме за нея пред никого, абсолютно пред никого! Разбрано?

— Да — промълви Жо с изтънял гласец.

Сърбеше я езикът да поправи сестра си, че не става дума за „комбина“, а за „моята книга, ти говориш за моята книга“. Господи — помисли си тя, — прекалено съм чувствителна, всичко ме наранява.

Ирис махна на сервитьора и поръча чаша шампанско.

— Само една ли? — учуди се той.

— Да, само аз празнувам.

— И аз бих се присъединил към вас — заяви той, изпъчил гърди.

Ирис го изгледа с омайните си сини очи и той се оттегли, подсвирквайки си хабанерата от „Кармен“.

— Какво става, пак нищо?

— Нищо… отчаяна съм!

— Не, нормално е. Вземала си хапчета години наред, а сега смяташ, че с едно щракване на пръсти — хоп, — и ще прихванеш! Търпение, търпение! Благословеното дете ще се появи, когато му дойде времето.

— Сигурно съм много стара, Жинет… скоро ставам на трийсет и девет. А и Марсел полудя!

— Толкова сте ми смешни двамата, все едно сте младоженци. Едва от три месеца опитвате!

— Води ме на разни прегледи: да провери дали съм добре; дали всичко ми е на място и функционира както трябва. Аз, дето забременявам от поглед!

— Била ли си бременна досега?

Жозиан кимна с най-сериозен вид:

— И три пъти абортирах! Тъй че…

— Значи се страхува да не си се повредила…

— Луда ли си! Не съм му казвала. Нито дума!

— Абортирала си някой малък Гробз? — попита смаяна Жинет.

— А ти как си го представяш? Да не съм Дева Мария? Да нямам някой Йосиф подръка! А и Марсел, какъвто е бъзльо и се свива пред Клечката за зъби… Пред нея губи ума и дума! И сега дори не съм сигурна. Кой ще ми гарантира, че ако имам дете, той ще го признае?

— Обещал ти е.

— Сякаш не знаеш, че обещанията са важни само за тези, които ги получават.

— Без такива, Жозиан! Не и в този случай! Направо се е побъркал, само за това говори, на диета е, кара колело, храни се с екологични продукти, спрял е цигарите, мери си кръвното сутрин и вечер, изучил е от кора до кора всички каталози за бебешки дрешки, само дето още не е пробвал някоя ританка!

Жозиан я гледаше колебливо.

— Ами… Добре, ще видим какво ще стане, когато хвърли семенцето. Но ти казвам, само още веднъж да клекне пред Клечката, ще избухна и ще пратя всичко по дяволите, и таткото, и детето.

— Внимавай! Идва.

Марсел се качваше по стълбите, следван по петите от някакъв здравеняк, който спираше на всяко стъпало и пуфтеше. Марсел представи на Жозиан и Жинет господин бизнесмена от Украйна. Двете жени с усмивка кимнаха. Марсел нежно погледна Жозиан и се наведе да я целуне леко по темето, докато украинецът влизаше в кабинета му.

— Добре ли си, душко?

Сложи ръка на корема й и Жозиан я отмести.

— Престани да се държиш с мен като с кокошка носачка, ще взема наистина да снеса.

— Нищо, а?

— От сутринта ли? — отвърна тя с иронична усмивка. — Не, съвсем нищо. Хоризонтът е чист…

— Не се майтапи, душко.

— Не се майтапя, писна ми!

— Остана ли от уискито?

— Да, има и лед в минибара. Смяташ да го напиваш ли украинеца?

— Ако искам да подпише при моите условия, направо съм длъжен!

Изпъна рамене, влезе в кабинета и преди да затвори вратата, пошушна на Жозиан:

— А, да не забравя! Никой да не ни безпокои, докато не се хване на въдицата!

— Разбрано… И никакви телефони ли?

— Само ако е спешно… Обичам те, душко! Аз съм най-големият щастливец.

Изчезна зад вратата, а Жозиан погледна разочаровано Жинет. Кажи ми какво да го правя такъв мъж, сякаш питаха очите й. Откакто Марсел й предложи да й направи дете, тя не можеше да го познае. На Коледа я беше изпратил на зимен курорт. Звънеше й всеки ден, за да разбере дали диша правилно, тревожеше се, ако се закашляше, веднага я караше да отиде на лекар, заповядваше й да яде червено месо, да взема витамини, да спи по десет часа, да пие сок от моркови и портокали. Четеше „Аз чакам дете“, водеше си записки, коментираше ги по телефона, информираше се за различните пози на раждане, „А седнала, мислила ли си за това положение? По този начин са раждали едно време и за бебето по не е уморително, излиза по-бавно, не се мъчи да търси изхода, може да намерим акушерка, която да се съгласи, какво ще кажеш?“ Тя се разхождаше с часове в снега, замислена за детето. Чудеше се дали ще бъде добра майка. „Като се сетя каква беше моята майка… не знам дали майките се раждат, или се научават на майчинство? И защо моята майка никога не се държеше майчински? Ами ако повторя поведението й независимо от доброто ми желание?“ Потреперваше, гушеше се в яката си и отново поемаше. Изтощена се връщаше в четиризвездния хотел, в който я бе настанил Марсел, поръчваше да й донесат в стаята супа и кисело мляко, пускаше телевизора и се мушкаше под меките топли завивки на просторното легло. Случваше се да се сети за Шавал. За слабото му нервно тяло, за ръцете му на гърдите й, за устата му, която я хапеше, докато не го помолеше за милост… Тръскаше глава, за да го пропъди от ума си.