Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Чуваше спокойното дишане на легналата до него Милен. Той обаче не можеше отново да заспи. Ставаше, слизаше в хола, наливаше си уиски и излизаше на дървената тераса, която опасваше къщата. Сядаше на стъпалата, пийваше глътка алкохол, сетне втора, трета. Очите му свикваха с тъмнината. Малко по малко започваше да различава в мрака трепкащите жълти петна, които светваха едно подир друго и сякаш се скупчваха около него — жълтите очи на крокодилите. Излезли на повърхността на водата, накацали като светулки по мазната черна вода, те го гледаха. Чуваше как пляскат с опашки, туловищата им бавно и тежко се размърдваха, те доплуваха до брега и застиваха в очакване. Точно срещу къщата. Един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем… Безшумно разцепваха мрака, сякаш се гмуркаха. От време на време някой от тях разтваряше широко муцуна и ред бели зъби светваха в черната нощ. Внезапно зиналата уста щракваше рязко, затваряше се и той виждаше само жълтите процепи, които го фиксираха. „Двайсет милиона години са тук — размишляваше той, — оцелели са след всички природни катаклизми, земята се е разцепвала, нагъвала се е, разчупвала се е, пламтяла е и се е наводнявала, сковавала се е от ледовете. Били са свидетели на епохата на динозаврите, след това на приматите, видели са човеци на четири крака, полуизправени човеци, изправени човеци, убити от мълния човеци, и ето ги, все още са тук, нащрек. Не мога да им изляза насреща. Чувствам се толкова самотен. Няма с кого да си поприказвам. И досега никаква вест от господин Уей. Никаква вест, никакъв чек, никакво обяснение. Секретарката му все отговаря: да, да, mister Wei is going to call you back, но той никога не звъни. Don’t worry, mister Tonio, he’ll call you, he’ll call you, everything is all right 11 11 Господин Уей ще ви се обади. Не се безпокойте, господин Тонио, той ще ви позвъни, ще ви позвъни, всичко е наред (англ.). — Б.пр. , да, ама не! Нищо не е all right, не беше получил никакви пари, откакто пристигна. Живееше от спестяванията на Милен.“ Когато се обаждаше на дъщерите си във Франция, съчиняваше небивалици, говореше им за невероятни печалби, обещаваше да ги покани в най-скоро време, все едно е едва ли не въпрос на дни. Те вероятно долавяха смущението в гласа му, защото му отговаряха уклончиво, колкото да не го обидят. „Ами Жо?“ — прошепна той, забелязал един крокодил, който се присъедини към другите и добави две жълти лампички към множеството светлинки, които го следяха неотклонно.

Вероятно Фожрон я е уведомил. Тя не се обади. Не го укори за нищо. Антоан се засрами. Очите му отново се насочиха към жълтите петна в мрака. Доплака му се. Чувстваше се толкова подъл. По-силен от срама, в него се надигаше силен и непреодолим страх. Не го оставяше на мира нито за миг. Страхът беше изместил предишната му самоувереност, вече не се фукаше вечер след сафарито в палатката, наливайки се с уиски. Нямаше на кого да признае, че се страхува. Крокодилите обаче го знаят. От дълбините на езерото те надушват страха му и се скупчват, изчакват момента, когато ще го изядат. Да, изчакват. Няма закъде да бързат, времето е пред тях, без значение е, че убиват някои от тях, те знаят, че винаги ще надделяват, че грубата сила винаги побеждава. Те чакат, осветяват го с жълтите лампи. За да увеличат страха му. Страхът му… голям като пещера, която го поглъща.

Жозефин. Милен. Те укрепнаха, докато аз се размекнах, главите им стоят здраво на раменете, а моята се върти като ветропоказател. Милен посрещаше спокойно и ведро Понг, когато носеше пощата. Не казваше нищо, дори не смяташе за нужно да пита дали чекът е пристигнал, наблюдаваше го как взема пликовете от дървения поднос, който му подава Понг, и после срязваше шницела си от биволско месо с престъргване по чинията. Тръпки побиваха Антоан. Тя го питаше: „Вкусно ли е? Харесва ли ти?“ Беше се научила да приготвя биволското месо, като го киснеше в марината с джоджен и върбинка, които му придаваха чуден вкус. За да не ядат само пилешко.

Тя кроеше планове, защото не смяташе да бездейства. Да изучи китайската кухня, да научи китайски, да изработва гривни, гердани като жените по пазарите, да ги продава във Франция, да произвежда природни оцветители и козметични продукти от местните семена, да създаде киноклуб, рисувално ателие. Всеки ден раждаше нова идея. Жозефин не си беше направила труда да вдигне телефона, да го наругае, да му каже, че е подлец или крадец. Две бронирани жени. „Крокодилска кожа — каза си той и се усмихна на сравнението, което се бе осмелил да направи. — Жените толкова успешно са се научили да бъдат силни, че буквално са като бронирани. Имат право, в наши дни трябва да си безмилостен.“ Гледаше бреговете, каменните блокове, ограждащи езерата, телените мрежи, които не позволяваха на крокодилите да се разхождат на воля. Почувства подухналия лек бриз и приглади косата си. Един крокодил се опитваше да се измъкне от водата. Беше излязъл от езерото и се поклащаше на късите си яки крака, „краката му са като на недъгав“, помисли си Антоан. Крокодилът лепна муцуна на бодливата тел, опита се да я прегризе, нададе странен пресипнал вик, щракна няколко пъти челюсти. Сетне се излегна и затвори жълтите си очи, сякаш спусна неохотно кепенците.