Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

„Бинго! Право в десетката — възкликна наум Шърли. — Ирис стои зад комбината. Знаех си, знаех си, но каква е целта?“

— Да напишеш романа, за който търсеше идеята…

— Да. Тя ми предложи да разменим моя така наречен писател ски талант срещу пари… Петдесет хиляди евро, Шърли! Това са много пари.

— Но за какво са ти толкова много пари? — вече наистина се учуди Шърли.

— Има нещо, което не съм ти казала…

Гостенката я насърчи с поглед. И Жозефин си разказа всичко от игла до конец.

Шърли скръсти ръце и въздъхна.

— Няма да се промениш никога… Падаш в първата хитра клопка! Само не ми е ясно защо й е на Ирис да й пишеш роман…

— За да се изкара, че го е написала тя, и да се представя като писателка. В наши дни това е много престижно, не знаеш ли, всички са тръгнали да пишат, всички си мислят, че могат да пишат. Започнало оттам, че се изхвърлила пред един издател на някаква официална вечеря…

— Добре, но защо? Кого иска да впечатли? Какво ще й помогне този роман?

Жозефин сведе очи.

— Не пожела да ми обясни…

— И ти прие, без да разбереш защо й е?

— Реших, че това си е нейна работа.

— Но, Жо, ставаш съучастник в измама, а не питаш за мотивите й? Няма да престанеш да ме изумяваш!

Жозефин късаше със зъби кожичките на ноктите си и гледаше уплашено Шърли.

— Бих искала, когато я видиш следващия път, да й зададеш този въпрос! Важно е. Тя ще сложи името си на корицата на книга, написана от теб, и какво ще й донесе това? Слава? За целта вашата книга трябва да предизвика сензация… Богатство? Тя ти дава целия хонорар. Освен ако не смята да те измами… Което не е невъзможно. Обещала ти е парите, но ще ти даде само малка част от сумата. С остатъка ще избяга при любовника си във Венецуела…

— Шърли! Сега ти съчиняваш роман. Не ми пълни главата с такива хрумвания, и без това съм достатъчно притеснена…

— Или пък уж пише, за да има алиби… Подготвя някаква гадост зад гърба ти. Затваря се в стаята, преструва се, че работи, измъква се през балкона и…

Жозефин гледаше Шърли тотално объркана. Шърли се ядоса на себе си, че е посяла семето на съмнението в ума на Жозефин.

— Записах на касета снощния филм, ако искаш, можеш да го изгледаш — предложи й тя, за да си изкупи вината.

— Сега, веднага ли?

— Веднага… Имам урок в музикалното училище след час и половина, ако не е свършил, ще те оставя сама да си го догледаш.

Докато Шърли превърташе касетата, Жозефин й разказа всичко, до най-малката подробност: как Антоан е взел заем, как Ирис й предложила да пише вместо нея, как се бояла от писането. „Страх ме е, че няма да се справя; когато ти се появи на вратата на кухнята, се опитвах да примамя вдъхновението. Добре стана, че всичко ти разказах, вече няма да съм сама. Ще имам с кого да споделя, когато забуксувам… Още повече че Ирис дава зор, трябва да покаже първите двайсет страници на издателя в края на месеца!“

Настаниха се на канапето. Шърли натисна копчето на дистанционното и извика: „Камера!“ На екрана се появи Шърли Маклейн, сладка, прекрасна, трогателна, облечена в розово от глава до пети, с огромна розова шапка, в розова къща с розови колони отпред, която вървеше след розов ковчег, носен от осем мъже в черно. Жозефин забрави за книгата, забрави за сестра си, за издателя, за заема на Антоан, и не можеше да откъсне поглед от финия източен силует на жената в розово, която слизаше по стълбите, залитайки от мъка.

— Видя ли снимката на мъжа с дъфела, залепена отстрани на компютъра? — прошепна тя на Шърли, докато на екрана минаваха надписите.

— Да, и си казах, че вероятно се занимаваш с нещо важно, след като си залепила снимката да ти е пред очите, за да те вдъхновява…

— Не се получи. Изобщо не ме вдъхнови!

— Дай му ролята на единия от съпрузите и писането ще потръгне.

— Много благодаря, нали каза, че измрели до крак.

— С изключение на последния!

— Аха… — тихо се съгласи Жозефин. — Защото никак не ми се иска той да умре!

— Silly you , глупачето ми! Дори не го познаваш.

— Представям си го и това е прекрасно. Май е по-добре да изживееш любов в мечтите си, поне няма опасност от разочарование…

— А да се любиш насън?

— Все още не съм стигнала дотам — въздъхна Жозефин, приковала очи към екрана, където погребалните служители бяха изпуснали ковчега на покойния съпруг и той се запремята по стълбите, докато Шърли Маклейн невъзмутимо продължаваше да се движи, скрита под огромната си розова шапка.

Нощем не намираше покой. Фожрон го стряскаше в съня му, размахал заплашително пръст. Будеше се, плувнал в пот между мокрите чаршафи. Задушаваше се, не можеше да си поеме дъх, хъхреше, гърчеше се, докато най-после гърлото му се отпуснеше и си поемеше свеж нощен въздух. Ставаше, вземаше душ, обуваше чисто и сухо долнище на пижама и изправен до широко отворения прозорец, слушаше шумовете на африканската нощ. Крясъците на папагалите, накацали на покрива на къщата, писъците на маймуните, които се гонеха по клоните на огромните акации, бързият бяг на импалата през високите треви, всичко му се струваше чуждо, заплашително. И през деня се чувстваше като натрапник на тази земя… но нощем сякаш цялата природа му крещеше да се маха, да се връща при белите, при онези крехки потни малки човечета, дето не понасят африканската жега и се тъпчат с хинин.