Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Вряла вода пръсна от тенджерата и й парна ръката, тя извика и отскочи назад. Бодна един картоф с върха на ножа, бяха се сварили.

— Мамо, мамо! Прибрахме се с госпожа Бартийе, слаба е като клечка! Мамо, ако стана дебелана, ще ме подложиш ли на диетата на госпожа Бартийе?

— Добър вечер, мамо — поздрави Ортанс, — казаха ни, че утре няма да има стол, може ли да ми дадеш пет евро за сандвич?

— Да, скъпа, подай ми портфейла… В чантата ми е — обясни Жо и посочи чантата си, оставена на кухненския радиатор. — А ти, Зое, не искаш ли сандвич утре за обяд?

— Ще обядвам у Макс. Той ме покани. Имам добър на контролното по история. Утре ни връщат и контролното по френски, мисля че съм изкарала висока оценка!

— Откъде знаеш, щом още не са ви ги върнали?

— Познах по очите на госпожа Портал, гледаше ме с гордост.

Жозефин извърна очи към дъщеря си, „непременно трябва да сложа една малка Зое в романа“. Представи си я като червенобузо селянче, което прибира сеното или готви супа в голямата тенджера, окачена на веригата в огнището. Ще промени името, за да не се познае, ще запази нейния ведър характер, жизнерадостта й, начина й на изразяване. А Ортанс? Ортанс ще бъде ослепително красивата принцеса, която ще живее в замъка… баща й е заминал на кръстоносен поход и…

— Ей, мамо, къде се отвя? Слез на земята… — каза Ортанс, която подаваше чантата на Жозефин. — Забрави ли за петте евро?

Жозефин извади портфейла. Отвори го, измъкна банкнота от пет евро и я даде на Ортанс. От него изпадна вестникарска изрезка. Жо се наведе да я вдигне. Беше снимката от списанието. Мъжът с дъфела. Тя поглади с ръка снимката. Вече знаеше до кого да напише дългото писмо.

Вечерта, след като момичетата си легнаха, тя се загърна в пухената завивка от леглото си и излезе на балкона да поприказва със звездите. Помоли ги да й дадат сили да започне книгата, да й подсказват идеи, да й простят, не беше много хубаво да се оставя да бъде въвлечена в комбината на Ирис, обаче има ли друг начин да оцелее? Нали така? Някой даде ли й право на избор? Взираше се внимателно в звездното небе и особено в последната звезда, в края на опашката на Голямата мечка. Тя беше нейната звезда, когато беше малко момиченце. Една вечер, когато беше особено тъжна, татко й я подари и й каза: „Виждаш ли, Жо, тази малка звезда в края на дръжката на черпака, тя е като теб, ако я няма, черпакът ще се прекатури, и ти си такава, ако те няма в семейството, то ще се разпадне, защото ти си олицетворение на радостта, на доброто настроение, на щедростта… въпреки че — беше продължил баща й — тя е съвсем скромна, тази звездица в края на съзвездието, едва се забелязва… Във всяко семейство има такива хора, които са като малки незабележими бурмички, но без тях няма живот, няма обич, смях, празници, светлина, която да огрява околните. Ти и аз сме малки обичливи бурмички…“ Оттогава всеки път, когато гледаше звездното небе, тя намираше малката звезда в края на дръжката на черпака. Тази звезда никога не мигваше. Жозефин би искала тя да мигва от време на време, за да си казва, че татко й прави знак. „Би било прекалено лесно — ядосваше се на себе си — да говориш със звезди те, да им задаваш въпроси и те да ти изпращат отговори направо от небето! С обратна разписка! Знам, че от портфейла ми изпадна снимката на мъжа с дъфела благодарение на вашата намеса, много съм ви признателна, защото той ми харесва, приятно ми е да мисля за него. Нищо че не ме забелязва. Заради него ще съчиня красива история…“ Тя придърпа пухената завивка, уви раменете си, подуха си на пръстите, хвърли последен поглед към осеяното със звезди небе и отиде да си легне.

— Ти криеш нещо от мен!

Шърли беше бутнала входната врата на апартамента на Жозефин и стоеше на вратата на кухнята с ръце на хълбоците. От час и половина Жозефин си играеше с компютъра и чакаше вдъхновението. Нищо, нито най-дребен намек за история, за която да се хване. Не помагаше дори снимката на мъжа с дъфела, залепена с тиксо отстрани на компютъра. Можеше да се каже, че напълно се бе провалил в ролята си на муза. Вдъхновение, дума от XII век, дошла от християнската лексика, която е донесла вълнуващи понятия като въодушевление, жар, възторг, екзалтация, възнесение, гений, възвишеност. Наскоро бе прочела прекрасен текст за поетичното вдъхновение и установи, че именно то жестоко й липсва. Закована за земята, тя с отчаяние установяваше пълното безсилие на мисълта си. Колкото и да го призоваваше, да го умоляваше, да го провокираше, да го пришпорваше, за да й даде сцени и думи, да извади на показ Красивото, Чудноватото, Безстрашното, вдъхновението се цупеше и седнала на кухненския стол, Жозефин нетърпеливо потропваше с пръсти по масата. Пълна липса на лиричен възторг, никакъв зачатък на творческа мисъл. Вчера й се стори, че е хванала някаква идея, но на сутринта се оказа, че е отлетяла. Да изчака, да изчака. Смирено да изчака зашеметяващата случайност, която полага в нозете ни онова, което напразно сме търсили часове наред. Вече й се беше случвало, докато пишеше дисертацията си, да види сблъсъка на две идеи, на две думи, сякаш от два кремъка прехвърчаха искри. Вдъхновението наистина съществуваше! Достатъчно е да се надзърне в поезията на Рембо или на Елюар… Съществуваше, но за другите! Като се сети за жалките опити на сестра си, изтръпна при мисълта, че тази суша може да порази и нея. Сбогом, крави, прасенца и купища евро! Гърнето с мляко щеше да се катурне и тя да остане като млекарката Перет от баснята на Лафонтен бедна както винаги. Внезапно взе решение, реши да се пребори с безсилието и да пише каквото й хрумне, да работи на всяка цена, да не се предава, да бъде упорита, да пренебрегне вдъхновението: тогава то ще се обиди, ще се предаде и ще я озари с проблясъка си. Тъкмо да нападне клавиатурата… влезе Шърли и я нападна.