Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Жозефин се загледа в пейзажа отвън и не отговори.

— Жо, умолявам те, направи го заради мен! Какво губиш?

— Двете имаме различни представи…

— Я престани! Само не ми казвай, че си вода ненапита и че не вършиш нищо тайно! Научих, че работиш за кантората на Филип, а не си ми казала. Това правилно ли е според теб? Въртиш някакви скришни работи с мъжа ми!

Жозефин се изчерви и замънка:

— Филип ме помоли да не казвам нищо и тъй като имах нужда от пари…

— И аз те моля за същото. Моля те да не казваш никому, а ще ти дам парите, от които се нуждаеш…

— Трудно ми беше да го крия от теб.

— Да, но го скри! Направи го, Жозефин. Излиза, че можеш да го направиш за Филип, а за мен — не. За собствената ти сестра!

Жозефин започна да поддава и Ирис го почувства. Тонът й се промени, стана по-нежен, почти умоляващ, и очите й, без да изпускат и за миг лицето на Жо, я заляха с безмълвна обич.

— Слушай, Жо! Освен всичко останало ще ми направиш услуга. Огромна услуга! На мен, твоята сестра… Аз винаги съм била насреща, винаги съм се грижила за теб, никога не съм те оставяла в нужда. Храс и Хрус… спомняш ли си? От съвсем малки… Аз съм единственото ти семейство. Вече нямаш нито един близък човек! Не се виждаш дори с майка и тя НАИСТИНА не е благоразположена към теб, нямаш никого, нямаш съпруг… Имаш само мен.

Жозефин потръпна и скръсти ръце пред гърдите си. Самотна и изоставена. Покрай еуфорията от първия чек си беше въобразила, че предложенията ще завалят едно след друго, а фактите я принудиха да види ясно, че няма нищо такова. Онзи, който я поздрави за отлично свършената работа, не я потърси повече. На 15 януари трябваше да плати вноската. Както и на 15 февруари, и на 15 март, и на 15 април, и на 15 май, и на 15 юни, и на 15 юли… Свят й се завиваше от тези цифри. Черният облак на нещастието пак я затули и стегна гръдния й кош като в менгеме. Не можеше да си поеме дъх.

— Освен това — продължи Ирис, която виждаше как погледът на Жозефин се замъглява от безпокойство — не става дума за малка сума! Става дума поне за петдесет хиляди евро!

Жозефин възкликна от изненада.

— Петдесет хиляди евро!

— Двайсет и пет хиляди, когато предам първите двайсет страници и план на повествованието…

— Петдесет хиляди евро! — повтори Жозефин, която не вярваше на ушите си. — Твоят издател е превъртял!

— Не, не е превъртял. Обмислил е. Пресмята, изчислява. Издаването на книга струва осемстотин хиляди евро. След продажбата на петнайсетхилядния екземпляр той ще си възвърне вложените пари. Включително издателските разходи и аванса. А той твърди, и сега слушай добре какво ти казвам, Жо, той твърди, че с моите връзки, с моя външен вид, с големите ми сини очи, с острия ми език ще възпламеня медиите и книгата ще се носи на гребена на успеха! Предавам ти дословно неговите думи.

— Да, но… — опита се плахо да възрази Жозефин.

— Ти я написваш… Знаеш си темата на пръсти, играеш си с историческите факти, обстоятелствата от онова време, лексиката, действащите лица и герои… За теб ще е удоволствие! Детска игра!

И за шест месеца, чуваш ли какво ти говоря, Жо, за шест месеца си слагаш в джоба петдесет хиляди евро! И край на грижите! Връщаш се при старите си ръкописи, при стиховете на Франсоа Вийон, при северняшките ти и провансалските ти диалекти.

— Всичко обърка! — опита се да я поправи Жозефин.

— Пука ми, че обърквам всичко. Аз само ще представя написаното от теб! Правим го веднъж и край, нито дума повече…

Жозефин почувства приятно трепване под лъжичката. Петдесет хиляди евро! С тях ще плати… Бързо пресметна наум… поне трийсет вноски! Трийсет месеца спокойствие! Трийсет месеца, през които ще спи спокойно през нощта, ще разказва приказки през деня, толкова обичаше да разказва на момичетата, когато бяха малки, знаеше как да накара да оживеят и Ролон, и Артур, и Хенри II, и Алиенор, и Енида! Да се вихрят по балове и по турнири, да въртят меча в сражения, да обитават замъци, да заговорничат…

— Само един път, сигурна ли си?

— Един-единствен път! Ако лъжа, нека ме схруска големият Храс.

Когато влакът влезе в Лион, „Спирка Лион-Пераш, три минути престой“, Жозефин отрони дълбока въздишка и промълви:

— Да, но само един-единствен път… нали, Ирис, нали ми обещаваш?

Ирис обеща. Само един път. Също както правеха, сключили пръсти, когато бяха мажи момиченца: „Да не мръдна оттук, ако лъжа!“

Следователно се налагаше да пише!

Нямаше връщане назад. В мига, в който каза „да“ на спирката „Лион-Пераш“, три минути престой, Ирис прошепна: „Благодаря, сестричке, не си представяш от какво блато ме измъкна! Пропилях си живота, напълно и тотално го обърках, но вече е прекалено късно, няма връщане назад, мога само да спася жалките останки, да им придам приличен вид за пред хората. Важното обаче е да свикна с мисълта, че са останки и нищо повече, че сама съм се докарала до това положение! Няма повод за гордост, признавам.“