Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— О, мамо, обичам те страхотно, когато побеждаваш! Не мога да те гледам свита и тъжна. Обземат ме мрачни мисли, още по-лошо, започвам да се страхувам…

— От какво се страхуваш?

— Че при първата голяма трудност ще се огънеш.

— Обещавам ти, нежна моя красавице, че няма да се огъна. Ще работя като луда, ще спечеля много пари и никога повече няма да допусна да се страхуваш!

Жозефин прегърна топлото и меко тяло на дъщеря си и си помисли, че този споделен миг на близост и обич с Ортанс е най-хубавият й коледен подарък.

На другата сутрин трите стояха на перон F на лионската гара до влак 6745, който щеше да ги откара в Саланш, и с продупчени билети в ръка чакаха Ирис и Александър. Зое се оплакваше, че я цепи главата, Ортанс се прозяваше, а Жозефин привличаше погледите с носа си, обагрен във виолетово, жълто и зеленикаво.

Побутвани оттук-оттам от забързаните пътници, и трите стискаха здраво дръжките на куфарите си, защото се страхуваха да не им ги откраднат. Чакаха, без да изпускат от поглед стрелката на часовника, която неумолимо отмерваше времето.

Оставаха десет минути до потеглянето на влака. Жозефин я заболя вратът да се оглежда във всички посоки с надеждата да зърне сестра си, която тича към тях, хванала за ръка малкия Александър. Това, което забеляза обаче, никак не я успокои, а я парализира.

Обърна глава към дъщерите си, помоли се пламенно да не са видели онова, което мярнаха очите й: на същия перон Шефа страстно целуна по устата секретарката си Жозиан, след което й помогна да се качи във вагона с хиляди напътствия и безкрайни мляскания и глезотии. „Колко е смешен“ — помисли Жозефин. Огледа се за последен път, колкото да се убеди, че не й се е привидяло, и видя пастрока си и пищната Жозиан.

Даде на момичетата заповед да се качват и побутна дъщерите си към вагон номер 33, който беше в началото на композицията.

— Няма ли да изчакаме Ирис и Александър — обади се недоволно Зое. — Боли ме главата, мамо, пих много шампанско.

— Ще ги изчакаме в купето. Те си знаят местата, ще ни намерят. Хайде — нареди Жозефин с решителен тон.

— А Филип, той няма ли да дойде? — попита Ортанс.

— Не, много е зает в работата си, ще пристигне утре.

Тътрейки куфарите, следейки номерата на вагоните, покрай които минаваха, те се отдалечиха от мястото, където Шефа прегръщаше Жозиан.

Когато се обърна за последно, Жо зърна в далечината Ирис и Александър, които тичаха презглава към тях.

Настаниха се на местата си в момента, в който влакът бавно потегли. Ортанс съблече пухенката си, грижливо я сгъна и я остави на мястото за дрехите. Зое и Александър припряно започнаха да си разказват как са изкарали снощи, придружаваха думите си с безброй гримаси, като изнервиха Ирис и тя им направи строга забележка.

— Ще се видиотят, истина ти казвам! Я, какво ти се е случило? Ти си обезобразена! Да не си тренирала джудо? Одъртяла си за подобно нещо, да знаеш!

След като влакът потегли, тя се обърна към Жо.

— Ела да пием кафе.

— Веднага ли? — попита Жо, която се опасяваше да не налетят на Шефа и Жозиан във вагон-ресторанта.

— Трябва да поговорим, налага се. Веднага!

— Ами да си приказваме тук, в купето.

— Не — процеди Ирис през зъби. — Не искам децата да слушат!

В този момент Жо си спомни, че Шефа и майка й щяха да карат Коледата в Париж. Значи той не можеше да е във влака. Примирено последва Ирис. Щеше да пропусне любимата си гледка — когато влакът минава през парижките предградия, набира скорост и пронизва като стоманена стрела пейзажа с накацалите тук и там къщички и малки гари. Тогава започваше да чете имената на спирките. Отначало всички, после започваше да пропуска букви, всичко се завърташе и надписите прехвърчаха пред очите й, не успяваше да прочете нито един. В този момент затваряше очи и се отпускаше на седалката — пътуването можеше да започне.

Подпряха се на бара във вагон-ресторанта и Ирис не преставаше да бърка кафето си с пластмасовата лъжичка.

— Нещо не е наред ли? — попита Жо, изненадана от мрачния и изнервен вид на сестра си.

— Затънала съм в едни лайна, Жо, направо ужас, не ти е работа!

Жо запази мълчание, но си каза наум, че не само сестра й е затънала. „И аз ще съм в лайна след две седмици. Точно след 15 януари.“

— Само ти можеш да ме измъкнеш!

— Аз? — прошепна Жозефин объркана.

— Да… ти. Затова слушай и не ме прекъсвай. Достатъчно сложно е за обясняване и ако ме прекъсваш…

Жозефин кимна. Ирис пийна глътка кафе, погледна сестра си с огромните си синьовиолетови очи и заговори: