Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Спомняш ли си, разправях ти за оная официална вечеря, дето се изфуках, че пиша книга?

Жозефин отново кимна. Също както едно време очите на Ирис продължаваха да я омайват — беше като хипнотизирана. Искаше да я помоли да не я гледа така, да извърти леко глава встрани, обаче Ирис беше приковала в сестра си дълбок и потъмнял от напрежението поглед. Когато отваряше широко очи, дългите й мигли ги засенчваха с перлен или златен оттенък в зависимост от осветлението.

— Ами ето, реших да пиша!

Жозефин се слиса, каза:

— Това е добра новина.

— Не ме прекъсвай, Жо, не ме прекъсвай! Повярвай ми, нуждая се от всичките си сили, за да ти кажа това, което искам. Никак не ми е лесно. — Тя дълбоко си пое въздух, после нервно го издиша, сякаш й бе прогорил дробовете, и продължи: — Ще напиша исторически роман за дванайсети век, както се похвалих на въпросната вечеря… Вчера се обадих по телефона на издателя. Той е във възторг… За да го заинтригувам, му подхвърлих една-две историйки от тия, които ти любезно ми беше разказала, за Ролон, за Вилхелм Завоевателя, за майка му перачката, за „баналностите“, навързах ги криво-ляво и той лапна въдицата! Направо ме попита: „За кога можеш да ми го напишеш?“… Отвърнах, че не знам, че нямам никаква представа. Тогава ми обеща солиден аванс, ако му предам двайсетина страници възможно най-бързо. За да види как пиша и дали съм в състояние да поддържам жив интерес… Защото, както ми обясни, за да се пише по тези теми, са нужни познания и вдъхновение.

Жозефин слушаше и кимаше.

— Единственият проблем, Жо, е, че съм далеч и от познания, и от вдъхновение. Затова ти влизаш в играта.

— Аз ли? — Жозефин посочи себе си с пръст.

— Да… ти.

— Не те разбирам, дано това не те обижда…

— Ти се намесваш, защото двете с теб ще подпишем таен договор. Спомняш ли си… както когато бяхме малки и си давахме кървави клетви за вярност?

Жозефин потвърди отново с кимване. „И после ти правеше с мен каквото си искаше. Ужас ме обземаше при мисълта, че ако се отметна от клетвата, ще умра на място!“

— Договор, за който никой няма да знае. Нали? Никой. Договор, който е в интерес и на двете ни. Ти имаш нужда от пари… Не казвай, че нямаш. Аз имам нужда от уважение и нов имидж… няма да ти обяснявам подробно, защото ще стане много сложно, а и не съм сигурна дали ще разбереш. Едва ли ще схванеш колко ми е напечено положението.

— Бих могла, ако ми обясниш — колебливо промълви Жозефин.

— Не! Още повече че нямам желание да ти обяснявам. Затова ще постъпим по следния начин: ти ще напишеш книгата и ще прибереш парите, аз ще бъда официалният й автор и ще организирам представяне по радиото, телевизията, вестниците… Ти произвеждаш стоката, аз поемам разпространението. Защото в наше време не е достатъчно да напишеш книга, трябва и да умееш да я продадеш! Да се появяваш, да караш хората да говорят за теб, да си с красива лъскава коса, да си изкусно гримирана, да имаш свой стил, какъв точно, все още не съм уточнила, да позираш на фотографите, когато избираш продукти на пазара, когато си в банята, под ръка със съпруга или с приятеля си, пред Айфеловата кула, всякакви такива неща, знам ли? Купища неща, които нямат нищо общо с книгата, но й гарантират успех… Аз съм много добра в тези изпълнения, ти, напротив, си кръгла нула! А аз съм нула в писането, докато ти там си направо ненадмината! Ще обединим най-доброто от всяка от нас и двете заедно ще направим фурор! Пак ти повтарям: мен парите не ме интересуват, всичките пари ще са за теб.

— Но това е измама! — възпротиви се Жозефин.

Ирис я изгледа нервно. С големите си очи стрелна Жо, веждите й се свъсиха, после отново заби в очите на сестра си своя поглед на хищна птица.

— Сигурна бях. И къде виждаш измамата, след като ще пипнеш всичките пари? Няма да взема нито грош за себе си. Давам ти всичко. Чуваш ли, Жо? Всичко! Не те мамя, давам ти това, от което имаш най-остра нужда в момента: пари. А те моля само за мъничка лъжа… дори не е лъжа, а тайна.

Жозефин я изгледа с подозрение.

— Не искам от теб да го правиш цял живот. Искам да го направиш само веднъж и после го забравяме. После всяка отново си гледа работата и продължава тихо и кротко да си живурка. Само дето…

Жозефин я гледаше изпитателно.

— Само дето ти ще си напечелила пари, а пък аз ще съм си решила проблема…

— И какъв е твоят проблем?

— Нямам желание да обсъждам тази тема. Имай ми доверие.

— Както когато бяхме деца…

— Точно така.