Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

„Да пиша на въображаем мъж… Мъж, който ще ме изслушва.“ Компютърът продължаваше да чака със зинала паст. Ирис го бе купила на другия ден след пристигането им в Мьожев. „Ако сложа пръсти върху клавиатурата, сигурно ще ми ги отхапе.“ Жо нервно се изкиска и потръпна.

„С парите от преводите ли го купи?“ — бе пошушнал Филип в косата на Жо, която ужасно се изчерви. Ирис тъкмо разпалваше огъня в камината. „Във възторг съм от новата ми сътрудничка — добави той, изправяйки се, — спаси ни от голяма грешка в договора с Масипов.“ „Започвам да се превръщам в царица на лъжите и притворството“ — си беше помислила Жо. Можеше да превежда договорите на Филип, обаче ако издателството на Одри Хепбърн й предложи нова книга за превод, ако научният ръководител й поиска работния план на дисертацията, нямаше да смогне и щеше да й се наложи да потърси услугите на литературен негър. Избухна в смях. Ирис се обърна. „Нещо смешно ли ти разказва Филип? Кажи всички да се развеселим…“ Жо смънка някакво извинение. Доставяше й удоволствие да общува с Филип. Не бяха се сближили прекалено и вероятно никога нямаше да станат приятели, тъй като поведението на Филип не предразполагаше към отпускане и доверяване на тайни, но двамата чудесно се разбираха. Има хора, чието поведение ни прави по-добри. Срещат се рядко, но когато се случи, не бива да ги отминаваме. Понякога, когато спираше поглед върху нея, очите на Филип излъчваха странна топлота и някаква учудена нежност. „Обикновено, когато ме поглеждат — мислеше си тя, — е за да ми поискат нещо или да ми го отнемат. А Филип дава. И аз сякаш израствам пред добронамерения му поглед. Може би един ден ще се сприятелим?“

Слънчевият лъч беше угаснал и поставката за оцеждане на чиниите потъмня. Кухнята потъна в тъжната и студена януарска светлина. Жозефин въздъхна, налагаше се да подреди работното си място, иначе съвсем скоро нямаше да може да се обърне.

Когато отмести кухненската маса, видя червения триъгълник. Беше се плъзнал зад тостера. Наведе се, вдигна хартиения триъгълник, повъртя го между пръстите си, затвори очи и се върна във времето. Беше юли. Антоан дойде да вземе момичетата, за да ги заведе на курорт. Тя стои със скръстени ръце на входната врата. Хапе устна, за да прикрие вълнението си. Казва: „Приятна почивка, мили мои, хубаво да се забавлявате.“ Силно притиска с пръсти устните си, за да не се разплаче. Слуша шума от топуркащите по стълбите крачета. Затичва се към балкона. Навежда се. Зърва лакът в червен ръкав, подпрян на отворения прозорец на колата. Червения лакът на Милен… и Антоан, който нарежда куфарите в багажника, намества един, бута друг с внимателните движения на добър родител, потеглил на почивка. В ума на Жо проблясва светкавица и за част от секундата тя разбира, че това е краят. Някакъв мъж подрежда куфари в багажника, лакът в червен ръкав е опрян на отворения прозорец, една жена гледа от балкона. Семейната двойка се разпада и на жената й иде да скочи от балкона.

Жозефин скъса червения триъгълник и го хвърли в кофата за боклук.

„И аз имам вина. Досаждах му с любовта си. Изливах сърцето си в неговото. До последната капка. Той се пресити. Няма само любов, има и политика на любовта, казва Барбе д’Орвили.“

Вдигна очи към часовника и се сепна: седем! Четири часа, прекарани в размисъл. Четири часа, отлитнали като десет минути! Момичетата всеки момент щяха да се върнат от училище. Занималнята свършваше в шест и половина.

Не беше направила вечерята.

Взе тенджера, наля вода, сложи няколко картофа, ще ги обели сварени, извади от хладилника салата, натопи я, нареди масата, „не се паникьосвай — смъмри се, — ще се справиш, не е нужно да умваш, трябва да предадеш чувствата, да намериш думите, които изразяват емоциите. На кого бих искала да напиша писмо? Да прелъстиш с писане, само че аз не желая да прелъстявам никого, това е проблемът ми, намирам се грозна, дебела, въпреки че отслабнах…“ Започна да прави сос винегрет, олио ли да сложи, или зехтин, с парите от книгата ще купувам само хубав зехтин, студено пресован, първо качество, най-скъпия, спечелил най-много награди, няма да ми липсват пари, все пак петдесет хиляди евро, тия издатели са луди, наистина ли съм отслабнала, или не съм видяла добре цифрите на кантара, утре пак ще се претегля, „Ерек и Енида“, каква прекрасна история, каква хубава идея да започна романа със сватба и след това да проследя дали желанието се е запазило, обратното на това, което обикновено се случва в приказките, защо трябва да си слаба, за да те харесват мъжете, през XII век жените били едри здравенячки, непременно с тлъстинки, дали моята героиня да е внушителна, или да я направя крехка, във всеки случай ще бъде хубава и с бляскава от помадите кожа, грижливо почистена със смола от всякакви косми, защото космите не се харесвали, и как да я назова, да не прекалявам с горчицата във винегрета, Ортанс не обича, ще има ли деца в моя роман? Когато се оженихме с Антоан, искахме да имаме четири, спряхме на две, днес съжалявам, той прекали, да сключи заем, без да ми каже, трябваше да ме уведоми! Аз пък, баламата, подписвах със затворени очи, не, няма да прокопса той! Ами оная Милен, обзалагам се, че пръска моите пари, мразя я, пожелавам й да оплешивее, да й изпопадат зъбите, да се разплуе, да… А как ли се измислят имената, презимената? Алиенор? Не… прекалено предвидимо… Ема, Адел, Роз, Мари, Гертруд, Сесил, Сибил, Флоранс… Ами той? Ришар, Робер, Йосташ, Бодуен, Арну, Шарл, Тиери, Филип, Анри, Гибер… А защо да има само един любим, да не би да е загубенячка като мен! Или си е загубенячка, но жъне успехи… напук на себе си! Би било забавно, девойка, която се стреми към простичко щастие, а се оказва понесена от вихъра на големите успехи, славата и късмета, защото всичко, което докосва, се превръща в злато! В началото на историята иска да стане монахиня, но родителите й са против… трябва да се омъжи. За някой богат благородник, тъй като самата тя е от семейство на дребни благородници, разорени от междуособните войни, и е без петак. Трябва да се омъжи за Гибер, подлеца с раздвоената брада, но…