Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Беше я целунала, но веднага се съвзе и я удави в сините си, потъмнели от напрежение очи. „Разхубавяваш се, Жозефин, тези руси кичури много ти отиват, да не си влюбена? Не си? Няма да се наложи дълго да чакаш, предричам ти красота, талант, късмет — и щракна с пръсти, сякаш предизвикаше съдбата. — Отсега ти поемаш щафетата. Аз получих много по рождение, повече от теб наистина, но изцедих живота като лимон и ми остана само кората, която се опитвам да подсладя. Известно време се надявах да умея да режисирам, да пиша. Спомняш ли си, Жо… отдавна, преди много години, имах талант… Казваха: Ирис има дарба, тя е артистична, ще стигне далече, ще успее в Холивуд! Холивуд! — тя горчиво се изсмя. — А стигнах доникъде! Наложи се да осъзная положението: може и да имам дарба, но съм ощетена откъм енергия. Между идеята и нейното осъществяване зее пропаст, която съм неспособна да прескоча, застанала съм на ръба като глупачка и се взирам в празното пространство. Имам желание да пиша, неистово желание, в ума ми се въртят някакви истории, но в момента, в който опитам, думите се разбягват като гнусни хлебарки с тънките си лепкави крачка! Докато ти… ти ще съумееш да ги хванеш, да ги подредиш в красиви изречения, без дори да понечат да бягат. Ти толкова увлекателно разказваш… Спомням си писмата, които ми пишеше от летните лагери, четях ги на приятелките си и те наричахме Мадам дьо Севинье!“

Развълнувана от изненадващите признания на Ирис, развеселена от предсказанията й, Жозефин се почувства нужна. Нужна, да, обаче не успяваше да пропъди мисълта, че е изложена на опасност. Хвалебствените думи на Ирис я ласкаеха и в същото време в ушите й звучеше тревожен сигнал: щеше ли да има достатъчно сили, за да изпълни ролята на литературен негър? Да, умееше да пише реферати, дисертации, обичаше да разказва приказки, но разликата е огромна между историите, които редеше, седнала вечер на леглото при дъщерите си, и историческия роман, който Ирис беше обещала на издателя. „Ще ти осигуря всички условия — беше продължила Ирис, изваждайки я от вцепенението й, — ще ти взема компютър, ще платя да ти прокарат интернет.“ Жо се бе възпротивила: „Не, не искам нищо, докато не се докажа“, но Ирис настоя и Жо отново се подчини.

Сега трябваше да запретне ръкави и да действа.

Погледна компютъра, много красив бял лаптоп, който я чакаше отворен на кухненската маса, зарината с книги, сметки за плащане, флумастри, химикалки, листове и непочистени трохи от закуската; после премести поглед на жълтия кръг, оставен от чайника, на капачката от бурканчето конфитюр от праскови, на салфетката, навита на руло като бяло змийче… Трябваше да си разчисти място, за да седне да пише. Да зареже временно хабилитационния труд. Има толкова много за вършене, въздъхна тя, внезапно изтощена от мисълта за усилията, които й предстояха. Как се избира тема за книга? Как се изграждат героите, интригата, перипетиите? Кое задвижва действието — външните събития или развитието на героите? Как да започне първата глава? Как да я построи? Нужно ли е да рови в проучванията и писанията си, да пресъздаде яркия свят на Ролон, Вилхелм Завоевателя, Ричард Лъвското сърце, Хенри II, да разчита да я осени духът на Кретиен дьо Троа? Или да търси вдъхновение от Шърли, Ирис, Филип, Ортанс, Антоан и Милен, да си ги представи с шлемове, с високи старинни прически, с остроноси обувки или сабо, да ги настани в замък или в сламените колиби на феодалните имения? Декорът се мени, сърдечните трепети остават непроменени. Сърцето тупти еднакво в гърдите на Алиенор, Скарлет или Мадона. Бухналите рокли с обръчи, железните ризници изтляват с времето, но чувствата са неизменни. Откъде да започне? — чудеше се Жозефин, докато гледаше как яркият януарски ден бавно чезне от кухнята, блясва в ръба на мивката и капва в сушилката. Съществува ли книга с рецепти за писане? Петстотин грама любов, триста и петдесет грама интриги, триста грама приключения, шестстотин грама исторически факти, едно кило пот… сложете да ври на тих огън, засилете огъня, разбърквайте, за да не загори и да стане гладка смес, оставете да почине три месеца, шест месеца, една година. Стендал бил написал „Пармският манастир“ за три седмици, Сименон майсторял романите си за десетина дни. Но колко ли време преди това са ги носили в себе си и са ги подхранвали, когато са ставали от сън, обували са се, пиели са кафе, преглеждали са си пощата, наблюдавали са утринната светлина, която залива постепенно масата, сервирана за закуска, брояли са прашинките прах в слънчевия лъч? Оставяли са нещата да узреят. Намирали са собствения си начин на писане. Балзак е пиел кафе. Хемингуей е пишел прав. Колет е работила, когато съпругът й Уили я заключвал вкъщи. Зола е правил проучвания. Някои са били на опиум, други на хашиш, трети са се наливали с червено вино. Крещели са като Флобер. Бягали са, бълнували са, спели са. Или не са спели като Пруст. Ами аз? Мушамата на кухненската маса, усамотението с умивалника, чайникът, тиктакането на часовника, трохите от закуската и вноските за погасяване! Леото казва: „Пишете така, сякаш пишете писмо, което никога няма да препрочетете. Не харесвам високата литература, повече ми се нрави написаният разговор.“ На кого би могла да изпрати писмо? Няма любовник да я чака в парка. Остана без съпруг. Най-близката й приятелка живее в отсрещния апартамент.