Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Очевидно тази вечер няма как да проверим дали имаш успех — промърмори Шърли, — всички си гледат в краката.

— Мислиш ли, че мъжът с дъфела ще ме погледне? — попита Жо.

— Ако не те погледне, значи очите му са слепнати с лайна — отвърна тя толкова уверено, че Жозефин се почувства окрилена.

„Възможно ли е да съм се разхубавила?“ — почуди се тя и потърси с очи витрина, за да се огледа пак.

Притисна ръката на Шърли към себе си. И понеже за пръв път в живота си се чувстваше красива, се осмели да попита:

— Може ли да ти задам един въпрос? Нещо лично е. Ако не искаш, не ми отговаряй…

— Опитай де.

— Твърде е лично, предупреждавам те… да не ми се разсърдиш.

— О, Жозефин, давай…

— Добре… Защо нямаш мъж?

В мига, в който попита, Жозефин съжали. Шърли помръкна и рязко издърпа ръката си, продължи напред с широка крачка, увеличавайки бързо разстоянието между себе си и Жозефин.

Жо се затича, за да я настигне.

— Извинявай, Шърли, извинявай… не трябваше да питам, но и ти ме разбери, толкова си красива и като те гледам винаги сама, ме…

— От доста време се опасявах, че ще ми зададеш такъв въпрос.

— Уверявам те, изобщо не е нужно да ми отговаряш.

— И няма да ти отговоря! Разбрахме се, нали?

— Да, разбрахме се.

Нов вихър ги удари в лицата и двете наведоха глави едновременно, хващайки се една за друга.

— Ужасно — възнегодува Шърли. — Сякаш е дошъл денят на Страшния съд!

Жозефин се насили да се засмее, за да разсее чувството на неудобство помежду им.

— Имаш право. Можеше да сложат повече улични лампи, нали? Трябва да изпратим писмено предложение до кметството… — говореше несвързано, без да се замисля, само за да разведри приятелката си. — И още един въпрос… По-лесен.

Шърли промърмори нещо.

— Защо се подстригваш толкова късо?

— И на този въпрос няма да ти отговоря.

— А… Той изобщо не беше личен.

— Не, но е пряко свързан с първия.

— О, съжалявам… В такъв случай си затварям устата.

— За предпочитане е, ако възнамеряваш да ми задаваш подобни въпроси!

Продължиха да вървят мълчаливо. Жозефин се чувстваше неловко. Така става винаги: когато човек се почувства добре, става по-смел и започва да плещи каквото му щукне. По-добре да си беше мълчала!

Потънала в мисли, не забеляза, че Шърли е спряла, и се блъсна в нея.

— Искаш ли да ти кажа нещо, Жо? Едно-единствено нещо… I give you a hint 10 10 Загатвам ти (англ.). — Б.пр. …

Жо кимна, признателна, че Шърли не й се сърди.

— Дългата руса коса носи нещастие… Извода оставям на теб…

И продължи напред сама.

Жозефин я последва на няколко метра разстояние. Дългата руса коса носи нещастие… Беше ли донесла нещастие на Шърли? Представи си я руса дългокоса девойка, подир която тичат всички селски момчета, преследват я, досаждат й… Дългата й руса коса се вее, разпалва желания, апетити. Затова я е отрязала къса.

В този момент, внезапно изникнали сякаш от нищото, три момчета им се нахвърлиха, задърпаха чантите им. Жо получи жесток юмручен удар и с изохкване вдигна ръка към кървящия си нос. Шърли изригна на английски куп ругатни и ги подгони. Жо смаяна наблюдаваше тупаника, който гамените си изпросиха от Шърли. Сама срещу трима. Бърза като светкавица, тя зараздава ритници, юмруци, просна ги на земята и ги нападна с неподозирана жестокост. Едното момче размаха нож, но с един скок и извъртане Шърли му го изби от ръката.

— Достатъчно ли е, или искате още? — заплаши ги тя, наведена да прибере двете чанти.

Трите момчета се бяха натръшкали на тротоара и виеха от болка.

— Изби ми един зъб, тъпачко — изкрещя най-якият.

— Само един ли? — отвърна Шърли и го ритна отново право в устата.

Той изрева и се сви на кълбо, за да се предпази. Другите двама се надигнаха и си плюха на петите. Лежащият на тротоара хленчеше. Взе да пълзи на лакти. „Мръсница, курвенско изчадие!“ — измрънка той, като забеляза, че плюе кръв. Шърли се надвеси над него, хвана яката на якето и му го свали, притиснала момчето на плочника. Издърпа му и останалите дрехи една по една, както се съблича малко дете, докато остана по чорапи и слип да клечи насред площада. С един замах скъса верижката от шията му и му нареди да я погледне право в очите.

— Сега, келеш такъв, чуй добре какво ще ти кажа… Защо ни нападна? Защото сме две сами жени?

— Ама, госпожо… Не бях аз, аверчето го измисли…

— Бъзльо, подлец, засрами се!

— Върнете ми верижката, госпожо, върнете ми я…

— А ти върна ли ни чантите, а? А!