Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Огледа насядалите на околните маси. Студенти с книга в ръка, една-две жени, които също като нея очевидно чакаха някого. До ушите й стигна шум от кафе машина, някой даваше нареждания, гласа на Филип Бувар, който разказваше виц — беше часът на сатиричното радиопредаване „Умниците“. „Знаете ли го този за мъжа, дето казва на жена си: «Скъпа, ти изобщо не ми казваш кога свършваш», а тя му отвръща: «Как бих могла, теб никога те няма!»“ Сервитьорът на бара се изкикоти.

Точно в седемнайсет и трийсет в кафенето влезе мъж, нахлупил прословутата шапка на шотландско каре. Хубав, млад, гъвкав и усмихнат. Той бързо се огледа и тя му направи знак с очи; той с вид на изненадан пристъпи към нейната маса и тихо произнесе паролата:

— Кучешки студ…

— Наистина.

Той протегна ръка за поздрав и показа с жест, че би искал да седне до нея, ако тя няма нищо против да махне чантата и мантото си от съседния стол.

— Твърде непредпазливо сте оставили чантата си на стола, всеки може да мине и да я грабне…

Тя не знаеше дали и това не е някаква кодирана фраза, тъй като той я произнесе със същия шепот като преценката за времето.

— О, не нося нищо ценно в нея…

— Да, но чантата е скъпа — отбеляза той, поглеждайки щампованите инициали на Луи Вюитон.

Ирис направи жест, че за нея това не е проблем, че не държи особено на чантата, а той с леко мръдване на брадичката изрази неодобрение.

— Съветвам ви да сте по-предпазлива. Да ти откраднат нещо е винаги болезнено преживяване, не предизвиквайте съдбата!

Ирис го слушаше, без да го чува. Леко се прокашля, за да подскаже, че е време да говорят по същество, и понеже той очевидно не я разбра, открито погледна няколко пъти часовника си.

— Нетърпелива сте, госпожо, затова започвам… — направи знак на сервитьора и поръча студена оранжада без лед.

— Не обичам ледените напитки. Много са вредни за черния дроб…

Ирис разтри китки под масата, сърцето й биеше учестено. Все още би могла да стане и да си тръгне, незабавно да се махне…

Той се прокашля и пристъпи:

— Та в съответствие с вашата заръка бях натоварен със задачата да проследя съпруга ви, господин Филип Дюпен. Поех проследяването в четвъртък, единайсети декември, в осем сутринта от входа на вашето жилище, и осъществих наблюдението с помощта на двама колеги без прекъсване до вчера вечерта, двайсети декември, в двайсет и два часа и трийсет, когато се прибра у вас.

— Точно така — потвърди Ирис тихо.

Сервитьорът донесе оранжадата и помоли да уредят сметката, понеже му приключвала смяната. Ирис плати и направи знак, че не желае ресто.

— Животът на вашия съпруг е строго подреден. Очевидно няма нищо за криене. Следователно проследяването се оказа много лесно. Успях да разпозная хората, с които се срещаше, с изключение на един събеседник, който ме затрудни…

— А! — промълви Ирис и усети как сърцето й спира.

— Мъж, с когото се срещна два пъти за три дни в кафене на летище „Роаси“. Първо сутринта в единайсет и половина и после следобед в петнайсет часа. И двете срещи бяха кратки, приблизително по около час… Мъжът беше около трийсетгодишен, носеше черно куфарче, изглежда, водеха с него сериозни разговори. Той показа снимки, някакви документи, изрезки от вестници. Вашият съпруг кимаше; и при двете срещи го остави да говори, след което му задаваше много въпроси, а човекът слушаше и си водеше бележки…

— Водеше си бележки — повтори Ирис.

— Да. Затова реших, че е делова среща… Няма да ви казвам как успях да се добера до календар-бележника му и да го фотокопирам, но в него не открих нищо за въпросните срещи. Не ги е отбелязал, не е споменавал за тях на секретарката си, нито на най-близкия си сътрудник адвокат Вибер…

— Как успяхте да разберете всичко това? — попита Ирис, смаяна от нахлуването в живота на мъжа й.

— Това ми е работата, госпожо. Накратко казано, без да разкривам пред вас тайни от кухнята на професията, знам, че това не са делови срещи…

— Имате ли снимки на въпросния човек?

— Да — отговори той и извади от една папка цяло тесте.

Нареди ги пред нея и с разтуптяно сърце Ирис се приведе да ги разгледа. Човекът наистина изглеждаше около трийсетте, с късо подстригана кестенява коса, тънки устни и очила с рогови рамки. Нито хубав, нито грозен. Най-обикновен. Напрегна паметта си, но установи, че никога не го е виждала.

— Вашият мъж му даде пари и двамата си стиснаха ръцете на раздяла. Извън тези две срещи животът на мъжа ви със сигурност се върти единствено около работата му. Никакви разговори на четири очи, никакви тайни срещи, никакви срещи по хотели… Желаете ли да продължавам следенето?