Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Бих искала да разбера кой е този мъж — отговори Ирис.

— След въпросните две срещи проследих непознатия. Единия път той взе самолета за Базел, другия път за Лондон. Само това успях да установя. Бих могъл да проуча, но ще се наложи по-задълбочено, по-продължително проследяване… Ходене в чужбина. Което, естествено, ще изисква допълнителни средства…

— Пристигнал е специално в Париж… за да се срещне с мъжа ми — предположи Ирис.

— Да, и в това е загадката.

— Но наближават коледните празници. Мъжът ми ще замине на почивка с нас за няколко дни и…

— Не ви притискам, госпожо. Проследяването изисква средства. Помислете и се обадете, ако желаете да продължим.

— Да — отвърна Ирис, разтревожена. — Така може би ще е по-добре.

Имаше обаче един въпрос, който не се осмеляваше да зададе и който я изгаряше. Тя се поколеба. Пийна глътка вода.

— Бих искала да ви попитам… — смънка тя. — Бих искала да знам… дали между тях е имало някакви жестове…

— Жестове, предполагащи известна интимност?

— Да — преглътна Ирис, засрамена от мисълта, че разкрива съмненията си пред непознатия.

— Няма такова нещо… но помежду им съществуваше очевидно единомислие. Говореха си ясно, открито, точно. И двамата сякаш знаеха точно какво искат един от друг.

— Но защо мъжът ми му дава пари?

— Нямам представа, госпожо. Ще ми е нужно повече време, за да разбера.

Тя вдигна очи към часовника в кафенето. Шест и петнайсет. Нямаше да разбере нищо повече. Заля я чувство на огромно разочарование. Беше разочарована и в същото време успокоена, че не бе научила нищо. Но долавяше някаква опасност.

— Вероятно ще имам нужда да обмисля — промълви тя.

— Отлично, госпожо. Оставам на ваше разположение. Ако пожелаете да продължа, обадете се в агенцията, за да ми възложат отново вашия случай. — Той изпи напитката, млясна няколко пъти с език, сякаш опитваше хубаво вино, и с доволен вид додаде: — Ще чакам решението ви и ви желая хубави празници и…

— Много благодаря — прекъсна го Ирис, без да го удостои с поглед. — Много благодаря…

Подаде му ръка разсеяно и го проследи с очи, докато той се отдалечаваше.

Предишната вечер Филип се бе върнал в семейната спалня с думите: „Мисля, че Александър се тревожи, за него не е добре да ни вижда, че спим отделно.“ Не каза нищо повече.

Мълчанието може да е израз на голяма радост, която не намира думи да се изрази. Но може и да е начин за демонстриране на презрение. Точно това почувства вчера Ирис. Презрението на Филип. За първи път в живота си.

Видя карираната шапка да завива зад ъгъла и си каза, че трябва да спечели отново уважението на мъжа си — на всяка цена.

Беше шест и половина, когато Жозефин и Шърли излязоха от фризьорския салон. Шърли дръпна Жо за ръката и я обърна към витрината на един мебелен магазин от веригата „Конфорама“, блеснала от червения неон, с който бяха изписани едрите букви.

— Легло или шкаф да купя? — попита Жо.

— Да видиш колко си красива!

Жозефин се взря в отражението си във витрината и с ръка на сърце призна, че не изглежда никак зле. Фризьорката беше изсветлила косата й и я бе подстригала на етажи — прическа, която я подмладяваше. В същия миг се сети за мъжа с дъфела и си каза, че ако отново се появи в библиотеката, вероятно ще я покани на кафе.

— Права си… идеята ти беше добра. Никога не ходя на фризьор. За мен са пари на вятъра…

Веднага съжали за думите си, защото мисълта за липсата на пари я стисна за гърлото.

— А мен как ме намираш? — попита Шърли, завъртя се и поглади с ръка платинената си коса.

Беше вдигнала яката на дългото си палто и се въртеше в кръг с отметната глава като грациозна и нежна балерина.

— О! Според мен ти винаги си красива. Толкова красива, че си способна да вкараш в грях всички светци без изключение — отвърна Жо, само и само да пропъди мисълта за безпаричието.

Шърли се разсмя звънливо и запя стар хит на „Куин“, подскачайки по тротоара. We are the champions, my friend, we are the champions of the world… We are the champions, we are the champions! Затанцува по пустите улици, покрай дългите сиви и студени жилищни блокове. Подскачаше с дългите си крака, кълчеше се, имитираше свирене на електрическа китара, изразяваше радостта си, че бе успяла да направи Жозефин истинска красавица.

— Отсега нататък всеки месец ще те водя на фризьор, аз плащам.

Внезапно извилият се леден вихър сложи край на музикалното й изпълнение. Тя пъхна ръка под ръката на Жо, за да се стопли. Вървяха дълго време, без да продумат. Беше притъмняло и редките минувачи, с които се разминаваха, се движеха слепешком, с наведени глави, бързаха да се приберат у дома.