Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Няма да я напусне, той е лудо влюбен в нея.

— Откъде си толкова сигурна?

Жо не отвърна. Беше опознала Филип, откакто работеше за него. Когато отиваше в адвокатската кантора на авеню, „Виктор Юго“, хвърляше бърз поглед към кабинета му, ако вратата беше открехната. Последния път го развесели… „Трябва ли да натисна бутона на дистанционното, за да вдигнеш глава от преписките си?“ — попита го тя, застанала на прага. Той я покани с жест да влезе.

— След четвърт час ще ви измия — обяви Дьониз и мушна гребена под увитите в сиво фолио кичури. — Добре е хванало, ще стане чудесно! А вас — обърна се тя към Шърли — ще ви измия след десет минути.

И се оттегли, въртейки задник под розовата престижа.

— Я кажи… — попита Жо, проследила с поглед задника на Дьониз — тук не работеше ли и онази Милен?

— Да. Един път ми направи ноктите. И то добре. Имаш ли новини от Антоан?

— Не. Момичетата обаче имат…

— Това е по-важното. Антоан не е лош. Малко мекушав, слаб. Още едно непораснало момче.

При името на Антоан на Жо й се сви стомахът. Нещо огромно и черно й се нахвърли и я стисна за гърлото: заемът! Хиляда и петстотин евро ежемесечна погасителна вноска! Господин Фожрон… Търговска кредитна банка! Ако погаси задължението за януари, няма да й остане нищо от осемте хиляди и дванайсет евро. Беше похарчила последните си пари за подаръци на Гари и на Шърли. Каза си, че в нейното положение няколко евро повече или по-малко… представяше си физиономията на Гари, когато разопакова подаръка.

Отпусна се на стола, разбърка подредените кичури.

— Добре ли си?

— Да, да…

— Пребледня като платно… Искаш ли вестник?

— Да… Благодаря!

Шърли й подаде списание „Ел“. Жо го разлисти. Не можеше да чете. Хиляда и петстотин евро. Хиляда и петстотин евро. Дойде редът на Шърли за миене на косата.

— След пет минути сте вие — обърна се към Жо девойката.

Жозефин кимна и си наложи да гледа списанието. Не четеше вестници. Хвърляше по един поглед на първата страница на витрините на вестникарските будки или в метрото, прочиташе по диагонал някоя диета, началото на хороскоп, търсеше с поглед снимката на любима актриса. Случвало й се бе да вдигне вестник, забравен на седалката, и да си го вземе за вкъщи.

Сега отвори списанието, прелисти го и изведнъж викна:

— Шърли, Шърли, погледни!

Скочи от стола и отиде до умивалника, размахала списанието.

С отметнала назад глава и затворени очи, Шърли отвърна:

— Нали виждаш, че не мога.

— Само снимката погледни! Рекламата за парфюм.

Жозефин седна до нея и тикна изданието под носа й.

— Да, видях, и какво? — отвърна Шърли с гримаса. — Влезе ми пяна в очите.

Жозефин размаха списанието, а Шърли изви врат.

— Погледни мъжа на снимката…

Шърли се ококори:

— Бива си го!

— Само това ли?

— Казвам, че си го бива… You want me to fall on my knees? 9 9 На колене ли искаш да ти падна? (англ.) — Б.пр.

— Това е мъжът от библиотеката, Шърли! Мъжът с дъфела! Той е манекен. А русата мадама на снимката е същата от зебрата. Снимали са се, когато ги видяхме. Какъв красавец! Страхотен красавец!

— Добре де, какво толкова…

— Ти не харесваш мъжете.

— Sorry . Прекалено много ги харесвах, затова сега ги държа на разстояние.

— Както и да е. Той е красив, жив е и се снима в реклами.

— А ти ще припаднеш!

— Не, ще изрежа снимката и ще си я сложа в портфейла… О, Шърли, това е знак!

— Знак за какво?

— Знак, че ще се върне в живота ми.

— Да не би да вярваш в подобни тъпотии?

Жо кимна. „Да, и разговарям със звездите“ — отвърна тя наум, но не посмя да го изрече на глас.

— Хайде, госпожо, елате с мен да ви измия — намеси се Дьониз. — Ще видите колко сте променена…

„И русата коса на Изолда, лъскава и златна, няма да може да се сравни с моята.“ — помисли си Жозефин и седна до умивалника.

Стрелките на часовника сочеха пет и половина. Ирис с изненада откри, че не откъсва разтревожен поглед от вратата на кафенето. Ами ако не дойде? Ако в последната минута е решил, че не си заслужава? Докато разговаряха по телефона с директора на агенцията, той й се стори учтив и точен. „Да, госпожо, слушам ви…“

Обясни му какво иска. Той й зададе няколко въпроса и добави: „Имате ли представа какви са нашите такси? Двеста и четирийсет евро на ден за работните дни, двойно за уикенда.“ — „Не, за уикенда няма да имам нужда.“ — „Чудесно, госпожо, значи може да насрочим първата ни среща за след, да кажем, седмица.“ — „Седмица, сигурен ли сте?“ — „Абсолютно, госпожо… За предпочитане е да се видим в някой квартал, в който не ходите и няма опасност да се натъкнете на познати.“ „В такъв случай някъде към авеню «Гоблен»“ — предложи Ирис. Прозвуча й загадъчно, дори малко опасно. „Авеню «Гоблен» ли, госпожо? Добре. Да кажем, в седемнайсет и трийсет в кафене «Гоблен» на авеню «Гоблен» близо до улица «Пирандело». Лесно ще познаете нашия човек: ще носи карирана шапка «Бърбъри», напълно подходяща за сезона, и няма да бие на очи. Ще ви каже: «Кучешки студ», а вие ще отговорите: «Наистина.»“ „Чудесно — отвърна Ирис невъзмутимо, — ще бъда точна, довиждане, господине.“ Оказа се толкова лесно! Доста се беше колебала, докато вдигне телефона, и ето, нещата се задвижиха! Уговори срещата.