Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Обичам те, Марсел.

— Ако ме обичаш, ако наистина ме обичаш, докажи го: роди ми дете, мое детенце, на което ще дам името си. Един малък Гробз.

— Какво каза, Марсел? Може ли да повториш?

Марсел повтори, потрети, продължи да повтаря. Тя го следеше с очи, сякаш думите вървяха на някакъв екран. Думи, които не смогваше да разчете. Той продължи да говори, обясняваше, че копнее за това дете от години, че го познава до най-малката подробност, познава формата на ушичките му, цвета на косицата, ръчичките, нашареното му с венички дупенце, гънките по крачетата, сладките ноктенца и мъничкото носленце, което се бърчи, докато бебето суче.

Смаяна, Жозиан чуваше всички тези думи, без да ги проумява.

— Може ли да седна пак на земята, Марсел? Коленете ми треперят и не ме държат…

Тя се тръсна по задник и той клекна до нея, свил вежди, защото коленете го боляха.

— Какво ще кажеш, душко, как ти се струва?

— Детенце? Наше дете?

— Точно така.

— А това детенце… ти ще го припознаеш, така ли? Ще му дадеш права? Няма да бъде нещастно копеле, което да се срамува?

— Ще го сложа на семейната трапеза. Ще носи моето име… Марсел Гробз младши.

— Обещаваш ли, заклеваш ли се?

— Обещавам, заклевам се в топките си! — и посегна към тестисите си.

— Ето, виждаш ли… майтапиш се с мен.

— Не, точно обратното! Така са правели едно време. Като полагал клетва, истинският мъж давал обет в името на мъжката си сила. Тестиси, тестамент, завет… това съм го научил от Жо.

— Ръбестата?

— Не, кръглата. Любезната. Когато се кълнеш в ташаците си, нещата стават много сериозни. Ще се скапят, ако не удържа на думата си. Е, това, душице, не искам да ме сполети.

Отначало Жозиан се разсмя, а после се разрева.

Прекалено много емоции в един ден.

Ръка с остри червени нокти се впи в ръката на Ирис, която извика и без да се обръща, ръгна жестоко нападателката с лакът в ребрата. Нахалницата изквича от болка. „Какво си въобразява тая! — изнегодува Ирис, стискайки зъби. — Хайде де! Аз бях преди теб. И това костюмче от кремава коприна, обточено с кафяво, очевидно обект на твоето желание, е за мен. Нямам наложителна нужда от него, но след като толкова драпаш, ще го взема аз. Ще взема и модела в розово и в бледозелено, щом продължаваш да напираш!“

Не можеше да види нападателката, понеже беше с гръб към нея насред жестокото меле, в което хиляди ръце и крака се блъскаха и ритаха, но беше твърдо решена да не допусне да бъде прецакана и продължаваше да рови, устремена напред, протегнала едната си ръка, докато с другата стискаше чантата, за да не я отнесат.

Докопа набелязаните тоалети, здраво ги стисна и започна да се измъква от настървената глутница, която атакуваше разпродажбата на първия етаж на „Живанши“. Изправи се, закрепи се здраво, извъртя се и взе да разблъсква женорята с лакти, с ханш, с колене, докато успя да се откопчи от тълпата, която я подмяташе като сламка. Пръстите с кървава маникюр продължаваха да шават в блъсканицата, опитваха да се вкопчат във всичко минаващо наблизо. Ирис ги зърна, бяха като щипки на неотстъпчив рак. С небрежен жест, пресмятайки удара си, тя притисна с все сила закопчалката на гривната си до алчната ръка и с рязък жест я раздра. Отвратителното същество нададе вик на ранен хищник и мигновено отдръпна ръка.

— Ей, вие луда ли сте! Пълна откачалка! — изкряска ранената собственичка на червените лакирани нокти и се опита да открие нападателката.

Ирис се усмихна, без да се обръща. Така й се пада! Дълго време ще ходи белязана и ще й се наложи да носи ръкавици. Белязаната от хайлайфа!

Изправи рамене, измъкна се от тълпата анонимни задници и размахала плячката си, се втурна към щанда с обувките, които за щастие бяха наредени на рафтовете по номера, а това значително облекчаваше достъпа.

С бръснещ полет грабна три чифта вечерни обувки на токчета, един чифт всекидневни ниски, за да обикаля на воля, и един чифт черни ботуши от крокодилска кожа, малко нещо рокерски, но не бяха никак лоши, напротив… качествена кожа, каза си тя, пъхайки ръка в ботуша. Може би трябва да отида да видя дали не е останал някакъв дамски смокинг, който ще подхожда на ботушите. Тя се обърна, но при гледката на развилнелите се фурии реши, че е по-добре да се откаже. Не си заслужаваше. Освен това… тя така или иначе имаше вече пълен гардероб! И то на Сен Лоран, не какви да е модели! Не си заслужаваше да поема риска да я разчекнат. Колко опасни стават жените, когато се развилнеят в джунглата на разпродажбите! Бяха чакали час и половина на дъжда, стиснали в ръка безценното картонче, което им даваше достъп до светая светих на изключително престижната разпродажба седмица преди Коледа. Само за отбрани клиенти, малки серии, неща, които не бяха за изпускане, на невероятни цени. Нещо като анонс за големите януарски разпродажби. Колкото да им потекат лигите, да им събудят апетита, да ги накарат да мислят през коледните празници за предстоящите покупки, за следващото сражение.