Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Защо да се крия? Не правим нищо лошо.

— Скрий се, ти казвам! Ще ни види през прозореца.

Той я придърпа и двамата клекнаха до стената.

— Защо трепериш от нея? — попита Жозиан.

Марсел сложи ръка на устата й и я притисна към себе си с другата ръка.

— Вечно забравяш, че завися от подписа й.

— Защото си бил достатъчно тъп, да й гласуваш такова доверие.

— Все искаш да вдигаш революции.

— А ти все се оставяш да те правят на глупак!

— Ох, стига вече, престани да ме поучаваш… Тогава при кафе машината не се правеше на толкова хитра, а? Беше се размекнала в прегръдките на оня хубостник, който ще продаде и майка си, стига да е изгодно!

— Отидох за едно кафе… нищо повече.

Марсел едва не се задави. Той тихо запротестира:

— Да не искаш да ме убедиш, че не се прегръщаше с Шавал?

— Малко се попритиснахме, вярно, и какво от това? Направих го само за да те накарам да ревнуваш.

— Е, успя…

— Да… успях. Оттогава престана да ми говориш!

— Защото не очаквах такъв номер, разбираш ли…

— А какво очакваше? Да ти плета вълнени шапки за стари години?

Марсел сви рамене, придърпа ръкава на сакото си и взе да лъска върховете на обувките си.

— Беше ми писнало, Марсел…

— Така ли? — каза той, уж погълнат от блясъка на патъците си.

— Писнало ми беше да те гледам как всеки ден си тръгваш с Клечката! Писнало ми беше! Писнало! Не си ли се замислял досега, че това ме влудява? Ти имаш уреден двойствен живот, а аз обирам трохите, които благоволяваш да ми подхвърляш. Събирам ги тихичко с върха на пръстите, за да не ме чуе тя. През това време животът ми минава, изнизва се и не мога да го спра. От колко години сме заедно! А продължаваме да се срещаме тайно! Нито веднъж досега не си ме показал официално, никога не си ме извел пременена с хубави дрехи, никога не сме се разхождали по слънчевите плажове на далечни острови! Не, с душичката само по тъмна доба… Евтините ресторанти с меню за двайсетачка и изкуствени цветя! Приятни прекарвания с вирнати крака, нашият си прави кефа и хайде, вдига гащите и търчи обратно вкъщи! Е, разбира се, когато вдигам пара и заплашвам да те оставя на сухо, ми замазваш очите с някоя дрънкулка. Колкото да мирясам за известно време… да укротя бурята в главата си. Само голи обещания! Вечните обещания! Затова оня ден не издържах и се поддадох… Още повече че същия ден тя ме нападна. Точно когато ми се обадиха, че майка ми е починала, тя ми забрани да плача на работното място. Заяви, че съм получавала даром заплатата си! Идеше ми да я убия…

Марсел слушаше, облегнат на стената. Потапяше се в музиката на думите й и малко по малко се отдаваше на нежността. Гневът му постепенно спадаше — като парашут, когато докосва земята. Доловила, че той се разнежва, Жозиан се развихри: раздипляше разказа си, добавяше сълзи, въздишки, благодарности, затъмняваше краските, просветляваше ги. Докато описваше шепнешком трагедията си, се накланяше към Марсел и се притискаше към него. Той все още се държеше, обгърнал с ръце коленете си, за да не се килне към нея, но вече леко поддаваше, поклащаше се и се доближаваше.

— Беше ми тежко, когато загубих майка си, наистина. Не твърдя, че беше светица, и ти го знаеш! Но беше моята майка… Смятах, че ще имам сили да го понеса, и изведнъж такъв удар, че ми изкара въздуха…

Тя взе ръката му и я положи между гърдите си, където я бе заболяло най-силно. Ръката на Марсел се стопли, преоткрила обичайното си място в меката и успокояваща бразда.

— Отново бях като на две години и половина… Когато вдигаш доверчив поглед към възрастния, който би трябвало да те пази, а те зашлевява и по двете бузи — нещо, от което повече няма да се оправиш… Такива рани никога не заздравяват, никога. Правиш се на горда, вириш брадичка, а сърцето ти бие до пръсване…

Гласът й беше изтънял, низ от нежно прошепнати тайни, които сякаш изпълваха с памук душата на Марсел Гробз. „Душко, мила моя, колко е хубаво отново да те слушам, момиченцето ми, красавицата ми, златната ми амазонка… говори ми, говори ми още, когато чуруликаш, когато заплиташ думите, както кукичката изплита вълнената прежда, аз се възраждам, животът без теб е пустиня, не си заслужава да ставам сутрин и да поглеждам през прозореца.“

Анриет Гробз се беше качила до кабинета на Марсел и понеже не откри там нито Жозиан, нито съпруга си, се упъти да търси Рьоне. Намери го в склада, погълнат от спор с един работник, който се почесваше по главата и се чудеше къде да реди палетите, защото вече нямало място на височина. Анриет изчака отстрани, докато й обърне внимание. Физиономията й беше изрисувана като току-що реставрирана фреска; шапката й, гордо кацнала на върха на черепа, приличаше на трофей, отвоюван в битка с врага. Рьоне се обърна и я видя. Бързият поглед към кабинета му го успокои — двамата скарани любовници се бяха покрили! Той се раздели с работника и попита Анриет с какво може да й бъде полезен.