Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Търся Марсел.

— Трябва да е в офиса си…

— Не е там.

Тя се изразяваше с твърд и рязък тон. Рьоне се престори на учуден, къде ли може да се е дянал, не я изпускаше от поглед нито за миг.

Розовата пудра образуваше сухи петна по болнавата й кожа, подчертаваше ветрилото от бръчици край устата и отпуснатите бузи. На застаряващото й лице стърчеше нос като клюн на хищна птица, под който едва личеше устата й. Устните й бяха толкова тънки, че червилото беше излязло извън тях. Анриет Гробз лепна на лицето си двусмислената усмивка на сервитьорка, която се надява да бъде възнаградена със солиден бакшиш и с разочарование възнамерява да заплюе измамника, породил у нея подобна надежда. Искаше да чуе от Рьоне нужната информация, но след като не я получи, усмивката й се изпари и тя си възвърна обичайния фелдфебелски маниер. „Господи — каза си той, — какво женище! Безжалостно като удар с тояга!“ Човек лесно можеше да си представя по вида й, че нито хапването, нито пийването, нито дори най-лекото отпускане не й доставя капка удоволствие. Такова нещо се разбива само с динамит! Всичко у нея беше под контрол, интересът се долавяше от всеки жест, пресметливостта й подхождаше на скованото поведение и строгите костюми. Колосано съвършенство, пристегнато в безупречната отливка на финансовите сметки.

— Ще го почакам в кабинета му — просъска тя и си тръгна.

— Добре — отвърна Рьоне, — ако го зърна, ще му предам, че сте тук.

През това време, клекнали в тъмния кабинет на Рьоне, Марсел и Жозиан продължаваха шепнешком да се одобряват.

— Изневери ли ми с Шавал?

— Не, не съм ти изневерила… просто една вечер не успях да се преборя с черните мисли, които ме бяха връхлетели. Просто се случи той, оказа се подръка… Можеше да е всеки друг, без значение.

— Все пак ме обичаш мъничко, нали?

Беше се доближил и бедрото му се притискаше към бедрото на Жозиан. Поради неудобната и изморителна поза парещият му дъх излизаше на пресекулки.

— Не мъничко, а те обичам, мечо, дебеланко мой… — тя въздъхна и отпусна глава на рамото на Марсел. — Ох, ако знаеш само колко ми липсваше!

— И ти също! Представа си нямаш.

Двамата клечаха, учудени, притиснати един до друг, като избягали от час ученици, които се крият, за да пушат. Шушнеха си в тъмното и горещо помещение, пропито от тежката миризма на мокра вълна.

Останаха така дълго време, без да шукнат, без да отворят уста. Пръстите им се преплитаха, опипваха се, отново се опознаваха и Жозиан преоткриваше цялата нежност и топлина като познат пейзаж от детството. Очите им свикнаха с мрака и вече различаваха очертанията на предметите. „Пука ми, че е дърт, дебел и грозен, той е моят мъж, моето притежание, което обичам, което ме разсмива, кара ме да тъгувам, знам всичко за него, мога да го опиша от главата до петите със затворени очи, знам какво ще каже, преди още да си е отворил устата, знам какво се крие в главата му, в малките му хитри оченца, в дебелото му шкембе… Със затворени очи мога да разкажа какво представлява този мъж.“

Останаха дълго време така, потънали в мълчание. Бяха си казали всичко и най-вече се бяха намерили отново. Изведнъж Марсел се изправи. Жозиан му прошепна:

— Внимавай! Тя може да е зад вратата!

— Пука ми! Ставай, душко, ставай… Тъпо е да се крием. Нищо лошо не правим, нали, душко?

— Ела тук! Сядай!

— Не, изправи се! Искам да те питам нещо. Нещо прекалено важно, за да го чуеш клекнала на пода.

Жозиан се изправи, изтупа прахта от полата си и попита със смях:

— Може би ще ми поискаш ръката?

— Много повече от това, много повече, душко!

— Какво ли е може да е… Щото да знаеш, на трийсет и осем лазарника само това още не ми се е случило, да мина под венчило! Никой не ми е правил предложение за женитба. Вярваш ли ми? Като си помисля само колко съм мечтала… На заспиване си казвах, че в деня, в който някой ми направи предложение, ще кажа „да“. За да нося и аз халка и да не бъда повече сама. За да се храним двама на масата, покрита с мушама, да си разказваме как ни е минал денят, да си капем капки в носа, да теглим жребий на кого ще се падне крайчето на хляба…

— Не слушаш какво ти казвам, душко… казах „много повече“.

— Ами тогава… предавам се.

— Погледни ме, душко. Погледни ме в очите…

Жозиан го погледна. Той беше сериозен като папата, когато благославя множеството на Великден.

— Гледам те… в очите.

— Това, което ще ти кажа, е важно… Много важно!

— Слушам те…

— Обичаш ли ме, душко?