Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— При мен е съвсем друго — възпротиви се Марсел и удари силно по масата.

— Защото си мъж, нали? Много изтъркан аргумент! Наполеоновски приказки! Само че жените са се променили, представи си. Сега и те са като нас и когато има някой лустросан Шавал, който им се натиска, се възползват, без да влагат абсолютно никакво чувство. За тях е без значение. Жозиан обича теб! Само й виж физиономията. Поглеждал ли си я поне? Надали. Минаваш покрай нея, вторачен в гордостта си. Не забеляза ли, че е отслабнала, че дрехите й висят като на закачалка и дори не се е сресала като хората? Не си ли забелязал как се е наплескала с розова пудра, щото без този руж, дето си го купува на едро от супера, е по-бледа от сянка?

Марсел клатеше глава, неотстъпчив и тъжен. И Рьоне отново го емваше, ту биеше на чувства, ту обръщаше разговора на шега, ту разчиташе на здравия му разум, та да живне старият му приятел и да не се задави с чорапогащника.

Изведнъж му хрумна една идея и очите му заблестяха.

— Ти дори не ме попита защо съм се качил тук, след като си бях обещал да не ти продумам повече. Толкова си свикнал всеки да ти се подмазва, че смяташ за нормално да ти се идва на крака. Най-накрая ще взема да се обидя, честна дума!

Марсел го погледна, потри тила си, поигра си с някаква писалка, избягнала бурното разчистване на бюрото, и попита:

— Извинявай… Значи имаш нещо да ми кажеш?

Рьоне скръсти ръце и без да бърза, му заяви, че това, от което най-много се е страхувал, май ще се окаже истина — китайците направили грешка в заявките. Били смесили сантиметри и инчове!

— Току-що забелязах, докато разглеждах най-подробно поръчките ти за пекинския завод. Разбрали са погрешно размерите и ако искаш да предотвратиш катастрофата, трябва веднага да дойдеш и да им звъннеш един телефон.

— Мили Боже! — изрева Марсел. — Там са поръчки за милиарди! А ти си траеш.

Той скочи, грабна сакото и очилата си и се спусна бързешком по стълбите към кабинета на Рьоне.

Рьоне го последва и минавайки покрай Жозиан, й нареди:

— Вземи си химикалката и бележника… С жълтурите нещо се е объркало!

Жозиан се подчини и двамата се втурнаха надолу.

Кабинетът на Рьоне беше тясно стайче, почти изцяло остъклено, което гледаше към склада. Отначало беше предвидено за съблекалня, но Рьоне се беше настанил там, защото му било много удобно, можел да наглежда движението на стоките. Оттогава мястото се беше превърнало в неговата светая светих.

След инцидента при кафе машината Жозиан и Марсел за пръв път се бяха събрали заедно. Рьоне отвори счетоводните книги на бюрото си, после се плесна по челото и възкликна:

— Мамка му! Забравих за другото… най-важното! Остана в антрето. Не мърдайте, отивам да го донеса.

Излезе от кабинета, извади ключа от джоба си и с едно завъртане ги заключи вътре. Пое нанякъде, потриваше ръце от задоволство и дрънчеше с катарамите на гащеризона си.

Застанали един срещу друг, Марсел и Жозиан чакаха. Тя сложи ръка на радиатора и веднага я дръпна — беше засилен докрай! Ахна от изненада и Марсел попита:

— Каза ли нещо?

Тя тръсна глава. Поне я беше погледнал. Най-сетне бе обърнал глава към нея.

— Не… Радиаторът не може да се пипне, толкова е горещ…

— Аха…

И пак млъкнаха. Чуваше се само шумът от електрокарите, виковете ма работниците, които даваха указания на водачите как да маневрират, наляво, надясно, от време на време някой изругаваше, когато при по-рязкото завиване стоката аха да изпопада по земята.

Къде отиде тоя? — измърмори Марсел и погледна през прозореца.

Никъде! Само искаше да ни събере и май го направи! Приказките за обърканите поръчки са пълна лъжа.

Така ли мислиш?

— Ами пробвай да излезеш… Имам чувството, че сме заключени. Хвана ни като лапнишарани!

Марсел бутна вратата, завъртя дръжката напред-назад, но вратата си остана заключена. Той се разбесня и я ритна.

Жозиан се подсмихна.

— Няма да вися тук, имам работа! — избухна Марсел.

— И аз щото. Да не мислиш, че съм тук на почивка?

Въздухът в стаята беше горещ и спарен. Миришеше на фасове, на надуто отопление и на вълнен пуловер, който съхне на облегалка на стол. Жозиан сбърчи нос и подсмръкна. Наведе се над бюрото и видя окачен стар пуловер. Забравил го е и сега ще настине! Обърна се в посока към глицинията и в същия миг видя Клечката за зъби, която пристигаше с маршовата си стъпка.

— Мамка му, Марсел! Клечката — прошепна тя.

— Скрий се — отвърна той, — ако случайно се е запътила насам.