Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Един ден преглътна гордостта си и се качи горе да попита Жозиан каква е работата. Какво му е на Стария? Страхотно се изненада, когато Жозиан го насмете.

— Питай го ти, вече не си приказваме! Минава покрай мен, сякаш съм невидима.

Тя беше олицетворение на нещастието. Отслабнала, бледа, беше си сложила на бузите малко розова пудра, която никого не можеше да измами. „Не е това руменецът на щастието — каза си Рьоне. — Руменецът на сърдечната радост.“

— Той в кабинета си ли е?

Жозиан кимна сухо.

— Сам?

— Сам… Използвай, докато Клечката не се е намърдала, станала е ужасна лепка напоследък. Постоянно виси тук!

Рьоне бутна вратата на кабинета и стресна Марсел, който се беше прегърбил на стола си и с наведено лице душеше някакъв парцал.

— Нов продукт ли тестваш? — попита го, заобиколи бюрото и издърпа парцала от ръцете на приятеля си. — Какво е това?

— Чорапогащи…

— Да не си решил да започваш търговия с чорапогащи?

— Не…

— Тогава какво правиш с този найлон?

Марсел го стрелна с поглед, изпълнен с жлъч и мъка. Рьоне седна насреща му и зачака, гледаше го право в очите.

Извън кабинета и финансовите успехи Марсел си оставаше грубоват и недодялан гамен, който вечер се шляе по парижките улици и не бърза да се прибира вкъщи, където никой не го чака. Беше успял да овладее пристрастията си, само и само да се издигне, да стане богат и силен. След като го постигна, житейската му интелигентност го изостави. Продължаваше да си играе с цифрите, заводите и континентите, както опитата домакиня, без да се замисля, с лекота разбива белтъците на сняг, за останалото обаче беше загубил усет. Колкото повече преуспяваше, толкова по-уязвим ставаше. Губеше селската си трезва мисъл, губеше ориентация. Дали беше заслепен от парите, от властта, която му даваше благосъстоянието, или напротив, се бе объркал и недоумяваше как е стигнал до това високо положение? Дали беше загубил умението и интуицията, които подклаждаха волята му за успех, или луксът и леснината го бяха размекнали? Рьоне не можеше да проумее как човекът, който не отстъпваше пред китайските и руските капиталист, се остави да го измами някаква си Анриет Гробз.

Рьоне гледаше с много лошо око на брака на Марсел с Анриет. Според него, като принуди Марсел да подпише предбрачен договор, тя го бе направила свой заложник. Марсел падна в капана с вързани ръце и крака. Съвладение на цялото състояние и отделна клауза, според която всеки от съпрузите разполага с личните си имоти, за да не носи тя отговорност в случай на фалит, но и друга, предвиждаща дарение в полза на преживелия съпруг, за да получи наследство в случай на реализирани печалби. А черешката на тортата беше титлата председател на Управителния съвет на фирмата, която той й поднесе на тепсия. Марсел не можеше да взема никакви решения без нея. Беше с извити ръце, стегнато овързан като салам! „Не бих искала да мислят, че се омъжвам за теб заради парите ти — го увери тя, — искам да работя заедно с теб. Да се превърна в част от фирмата. Имам толкова много идеи!“ Марсел захапа кукичката. „Лудост, жива лудост! — изрева Рьоне, щом научи за клаузите на договора. — Грабеж! Напълно законен грабеж! Това не е жена, а гангстер. И ти ми говориш, че те обичала, глупак нещастен? Та тя ти кръцна ташаците с ножички за маникюр! Човече, да не ти е паднал акълът в гащите?“ Марсел сви рамене: „Тя ще ми роди син и всичко ще остане за него!“ — „Щяла да му роди син! Ти сънуваш ли, или си мръднал?“

Обиден, Марсел бе треснал вратата на склада.

Тогава не си проговориха повече от месец. Когато се сдобриха, се разбраха повече да не засягат темата.

А сега Жозиан го беше подлудила до степен да си навира носа в някакъв стар чорапогащник.

— Още дълго ли смяташ да седиш така? Искаш ли да ти кажа на какво приличаш? На дърт киселак, дето са му потънали гемиите.

— Вече нямам желание за нищо… — отвърна Марсел с отчаяния тон на пречупен човек, ограбен от живота до шушка и примирен с нещастието си.

— Искаш да кажеш, че ще седиш така, докато умреш, без да си мръднеш пръста?

Марсел не отговори. Беше отслабнал, бузите му бяха провиснали като празни торбички. Превърнал се бе в оглупял старец с восъчно лице, готов всеки миг да се разреве. Зачервените му очи сълзяха.

— Стегни се, Марсел, виж се на какво приличаш. Ако продължаваш така, в скоро време ще започнеш да будиш съжаление. Покажи, че имаш достойнство!

Марсел Гробз сви рамене при думата „достойнство“. Погледна жално Рьоне и махна с ръка, сякаш искаше да каже: има ли смисъл?