Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Оттук, от авеню „Ниел“ № 75, фирмата му дръпна напред.

И пак тук в един прекрасен октомврийски ден на 1970-а се появи младокът Рьоне Льомарие, десет години по-млад от него, с моминска тънка талия и рамене на атлант, с бръснат череп, чупен нос, червено лице, опечено от слънцето, здравеняк! — реши наум Марсел, докато слушаше Рьоне, който търсеше работа. „Не искам да се хваля, но умея всичко. И не съм от мързеливите. Нито съм от видна фамилия, нито съм с престижно образование, но ще ви бъда много полезен! Вземете ме на изпитателен срок, после сам ще ме молите да остана.“

Рьоне беше младоженец. Жена му Жинет, дребна блондинка, която постоянно се усмихваше, Марсел назначи в склада. Началник й беше мъжът й. Тя сновеше напред-назад с автокара, пишеше на машина, броеше и проверяваше контейнерите, инспектираше стоката. Искала да стане певица, но животът бе решил вместо нея. Когато срещнала Рьоне, била беквокалистка на известната по онова време певица Патрисия Карли и се наложило да избира: или Рьоне, или пеенето. Беше избрала Рьоне, но когато я прихванеше, складът с високия стъклен покрив кънтеше от песните й: „О, спри, недей, не ме търси, поне за миг ме пожали, не мога аз да понеса със друга теб да те деля, тя е красива и с паррри, на теб тя всичко ще даррри, прости ти моята вина, че те обичам досега…“

Тя пееше и си представяше ревящата от възторг публика. Пяла бе и като беквокал на концертите на Силви Вартан, Дик Ривърс, Роки Волкано. Всяка събота вечер Жинет и Рьоне организираха вкъщи караоке представления. Жинет беше останала в шейсетте години, носеше леки обувки тип балеринки и тесни карирани панталони до глезена, прическата й беше като на Силви Вартан от онова време, с бретон и с маргаритка, затъкната над ухото. Притежаваше пълното течение на списанията „Салю ле копен“ и „Мадмоазел аж тандр“ и ги препрочиташе, когато я налегнеше меланхолията.

Марсел беше дал под наем на Рьоне и Жинет помещението над конюшните, което те бяха преустроили на жилище. Там бяха отгледали трите си деца Еди, Джони и Силви.

Когато Марсел взе Рьоне, той не уточни като какъв точно го назначава. „Аз започвам и вие започвате заедно е мен!“ Оттогава досега двамата останаха тясно свързани като преплетените възлести клони на глицинията.

Рядко се виждаха извън работата, което си беше нормално, но не минаваше ден, без Марсел да се появи и да повдигне каскета на Рьоне, който, в работен гащеризон, с фас, лепнат на устната, подхвърляше: „Как си, старче?“

Рьоне държеше точна сметка на всичката стока, отбелязваше какво влиза, какво излиза, промоциите, кои продажби не вървяха и от кои се налагаше спешно да се отърват. „Това го сложи на месечна промоция. Ще го пробуташ на баламите, загубеняците и разните сульовци, дето се мотаят из магазините ти, не искам да го виждам повече тук! Ако си започнал да го произвеждаш серийно нейде на майната си, дай заден, стоп машина. Инак ще ходиш да танцуваш в метрото по долни гащи. Не знам кво те прихвана оня ден и що реши да поръчаш трийсет палети от него, сигурно чавка ти беше изпила акъла.“

Марсел мигаше, слушаше и почти винаги следваше съветите на Рьоне.

Освен ръководството на склада на авеню „Ниел“ Рьоне имаше задача да разпределя стоката в магазините в Париж и в провинцията, отговаряше за всичко, правеше поръчки за изчерпаните количества или артикулите на привършване. Вечер, преди да си тръгне, Марсел отиваше в склада да пийнат по едно с Рьоне, който изваждаше салам, камамбер, хляб, солено масло, и двамата мъже потъваха в приказки, любувайки се на глицинията през прозореца на склада. Знаеха я от времето, когато беше мъничка, свенлива, колеблива, а сега, трийсет години по-късно, се извиваше и кипреше пред очарованите им погледи.

Стана вече месец, откакто Марсел не беше се отбивал при Рьоне.

Или се отбиваше, когато изникнеше проблем, когато от някой магазин се обадеха да се оплачат. Пристигаше намусен, излайваше въпроса си, изплюваше някоя заповед и си тръгваше, по възможност без да поглежда Рьоне.

Отначало Рьоне се засегна. Преструваше се, че не забелязва Марсел. Пращаше Жинет да му отговаря. Когато Марсел се появеше, той се качваше на електрокара, мърмореше ядно и отпрашваше към някой далечен край на склада да брои касите. Нелепата ситуация продължи три седмици. Три седмици без нарязано мезе и без червено винце. Без сърдечни разговори в компанията на извитите стъбла на глицинията. После Рьоне разбра, че се е подлъгал по номера на приятеля си и че Марсел няма да направи първата крачка.