Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Ирис запази мълчание. Това, от което се беше опасявала, вече се случваше: нейната книга беше в устата и в мислите на всички. С изключение на нея самата. Нямаше абсолютно никаква идея. Най-страшното беше, че се чувстваше поначало неспособна да измъти каквото и да било! Представяше си как говори, как се преструва, как философства на тема писане, самотата на писателя, изплъзващите се думи, страха от белия лист, бяла дупка, черна дупка, герои, които заживяват свой живот и водят ръката ти… Но да седне над листа в пълна самота, къде я търсиш, не е за нея! Просто е невъзможно. По време на една вечеря пробута тази невинна лъжа, за да се самоизтъкне — а ето сега лъжата я беше застигнала.

— Иска ми се и аз да намеря мъж като твоя — въздъхна Каролин, която продължаваше разсъжденията си, без да забелязва смущението на Ирис. — Трябваше да го пипна преди теб.

— Все още ли си сама? — насили се Ирис да прояви интерес към съдбата на Каролин Вибер.

— Повече от всякога! Животът ми е безкраен празник. Излизам от къщи сутрин в осем, прибирам се в десет вечерта, изпивам една готова супа, скачам в леглото и гледам телевизия или вземам някой роман за разтоварване… Избягвам криминалетата, за да не ми се налага да чета до два сутринта, докато разбера кой е убиецът. Какво да ти кажа, животът ми е страхотно интересен! Нямам съпруг, деца, любовник, домашен любимец, само престаряла майка, която не ме разпознава, когато й се обаждам по телефона! Последния път ми затвори с твърдението, че никога не била имала деца. Смях се до сълзи…

Тя избухна в горчив смях. Смях, с който се опитваше да прикрие колко беше самотен и празен животът й. „С Каролин сме връстници, но аз имам съпруг и дете. Съпруг, който си остава загадка, и дете, което на свой ред се превръща в загадка! Какво е нужно да имаш в живота, за да е интересен? Бог? Декоративна рибка? Някаква страст? Средновековието като Жо… Защо не ми е казала нито дума за тези преводи? Защо Филип не ми е споменавал? Животът ми се разпада, разяжда го невидима киселина, а аз безсилно наблюдавам отстрани този разпад. Единствените сили, които са ми останали, ги влагам в битките по време на разпродажбите на модна къща «Живанши». Аз съм луксозна куртизанка с мозък на бройлер, такива като мен с лопата да ги ринеш в нашия свят на привилегированите.“

Каролин беше престанала да си играе със сламката от портокаловия сок.

— Чудя се защо рискувам живота си на тези разпродажби, след като никога не излизам или излизам по анцуг в неделя сутрин, за да отида до хлебарницата!

— Не си права. За хлебарницата трябва да се обличаш в „Живанши“. Има голяма вероятност да срещнеш някого в хлебарницата, понеже в неделя сутрин всички минават през хлебарниците.

— Страхотно място за социални контакти! Домакини, които купуват кифлички, баби, които се колебаят хилядолистно тесто ли да вземат, или бисквитено от страх да не си счупят ченето, и дебели хлапета, които си тъпчат джобовете със сладкиши. Няма опасност да попадна на Бил Гейтс или на Брад Пит. Не, остава ми само интернет. Само дето не смея да пробвам. Приятелките ми са опитвали и според тях понякога ставало… Ходят по срещи.

Каролин Вибер продължи да приказва, но Ирис не я слушаше. Гледаше я със смесица от съжаление и нежност. Свита на стола, с тъмни сенки под очите, с изкривени в горчива гримаса устни, Каролин Вибер приличаше на нещо старо, изхабено, смачкано, а само допреди половин час се вихреше като истинска фурия, готова да пръсне мозъка на всяка съперничка заради някаква си копринена блузка от „Живанши“. „Къде е грешката? — помисли си Ирис. — Коя е истинската? Скрита в клоните на дървото като в старите картинни ребуси от детството, които обожавах да разгадавам. Злият вълк е стаен в тази картинка и трябва на всяка цена да спасим нищо неподозиращата Червена шапчица!“ Тя винаги откриваше големия лош вълк.

— Ох, трябва да престана да говоря с теб — въздъхна Каролин, — ужасно се потискам. Обикновено не мисля за тези работи. Питам се дали да не се върна в магазина и отново да рискувам живота си. Това поне закалява характера… Ако лудата с острието се е омела!

Двете жени се разцелуваха и се разделиха.

Прескачайки локвите, Ирис стигна до наетото за деня такси. Сети се за ботушите от крокодилска кожа и се поздрави за удачната покупка.

След като се настани удобно в колата, погледна в посоката, в която бе поела Каролин Вибер, и я видя да се нарежда на опашката за таксита на площад „Алма“. Валеше и опашката беше набъбнала. Тя беше скрила покупките под разкопчаното си палто, за да не ги намокри дъжда. Отдалече приличаше на грейките, с които се захлупват керамичните чайничета, за да не изстива чая. Ирис реши да я покани в своето такси и се наведе към прозореца, но телефонът й звънна и този път отговори.