— Толкова ми се подигравахте през всичките тези години и ти, и мама.
— На един дъх изложих всичко, което си ми казвала… Сякаш ти беше в главата ми и говореше… и той го прие на сериозно. Готов е да подпишем договор… Очевидно мълвата вече е плъзнала. Сега не знам какво да правя, ще се наложи да поддържам напрегнатото очакване…
— Вземи и прочети проучванията ми… Ще ти дам бележките си. Аз имам куп идеи за романи! Дванайсети век буквално гъмжи от истории, които стават за романи…
— Не се шегувай. Не ме бива да напиша роман… Умирам от желание, но не мога да скалъпя повече от пет реда.
— Опитвала ли си?
— Да. От три-четири месеца насам, резултатът е три-четири реда, и толкова. Не е за мен! — тя се изсмя саркастично. — Не! Това, което трябва да направя, е да поддържам илюзията… докато се забрави. Да се преструвам, да твърдя, че работя усилено и един ден да обявя, че съм унищожила всичко, защото не ми е харесало.
Жозефин гледаше сестра си с недоумение. Ирис красавицата, умницата, Ирис прекрасната е излъгала, за да се представи в по-различна светлина! Дълго я наблюдава смаяна, сякаш откриваше друга жена зад решителната и горда личност, която познаваше. Свела глава, Ирис режеше сладкиша си на малки правилни парченца, които подреждаше по края на чинията. Нищо чудно, че не надебелява, ако винаги се храни така, помисли Жо.
— Намираш, че съм смешна, нали? — подхвана Ирис. — Хайде, признай си. И ще имаш право.
— Не, не е това… Учудена съм. Изненадващо е от твоя страна, така е.
— Е, да! Изненадващо е, но няма да седна да се тръшкам сега. Ще се оправя. Ще измисля нещо. Не ми е за пръв път!
Жозефин се стресна.
— Какво искаш да кажеш? Не ти е за пръв път… кое, да лъжеш ли?
Ирис се ухили.
— Да лъжа? Колко пресилено! Ортанс е права, миличка Жо. Или си толкова наивна, че направо ме притесняваш… За теб има само добро и зло, черно и бяло, добри и лоши, порок и добродетел. Да де, така е много по-лесно! Веднага разбираме с какво си имаме работа.
Жозефин обидена сведе поглед. Не намери нужните думи, за да възрази. Нямаше и нужда, тъй като Ирис продължи ядосано:
— Не за пръв път съм затънала в лайна, клета моя загубенячке!
В гласа й прозвучаха злобни нотки. Нотки на презрение и на раздразнение. Жозефин не беше чувала досега този недоброжелателен тон от устата на сестра си. Но това, което повече я разтревожи, бе завистливата нотка, която й се стори, че дочува. Едва доловима нотка, която веднага отзвуча… но все пак я чу. Ирис да й завижда? На нея? Невъзможно, си каза Жозефин. Невъзможно! Ядоса се на себе си, че си го беше помислила, и се опита да спаси положението.
— Аз ще ти помагам! Ще ти намеря история, която да разкажеш… Следващия път, когато се видиш с твоя издател, ще го шашнеш с познанията си по медиевистика.
— Така ли? И как ще стане според теб? — сопна се Ирис, докато мачкаше с десертната виличка парчетата сладкиш.
„Не хапна трошичка — отбеляза Жо наум. — Наряза го на парчета и ги разпиля из чинията. Тя не яде, тя убива храната.“
— Как бих могла да впечатля културен мъж, аз, която съм толкова невежа?
— Изслушай ме! Нали знаеш историята на Ролон, предводителя на норманите, който бил толкова едър, че дори като яхнел коня, краката му стигали до земята?
— Не я знам.
— Той бил неуморен пътник и велик мореплавател. Дошъл от Норвегия и сеел ужас. Заявявал, че в рая отива само воинът, загинал в битка. Това нищо ли не ти напомня? Имаш пълна свобода да му разправиш каквото ти хрумне за този герой. Той е създателят на областта Нормандия!
Ирис сви рамене и въздъхна.
— Няма да стигна далеч. Не знам нищо за тази епоха.
— Или можеш да му кажеш, че заглавието на „Отнесени от вихъра“, нали знаеш, книгата на Маргарет Мичъл, е взето от една творба на Франсоа Вийон…
— Така ли?
— Отнесени от вихъра е стих от балада на Франсоа Вийон.
Жозефин беше готова на всичко, за да се появи усмивка на затвореното и враждебно лице на сестра й. Беше готова да разказва смешки, да размаже по лицето си крема от сладкиша, за да види как Ирис се усмихва и сините й очи заискряват, прогонвайки чернилката, която ги помрачаваше. Тя зарецитира, изпънала ръкава на бялата хавлия като римски трибун, който държи реч пред събраното множество:
Princes a mort sont destines
Et tous autres qui sont vivants
S’ils en sont chagrins ou courrouces
Autant en emporte le vent 2 2 Умират всички на земята: и знатен, и плебей презрян; и кой каквото ще да смята, но всичко тук е прах отвян! („Балада на старофренски“) Франсоа Вийон „Стихотворения“, превод Кирил Кадийски, издателство „Нов Златорог“, С., 1997. — Б.пр.
.
Читать дальше