Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Тази сутрин явно нямаше да протече както обикновено. Антоан правеше усилия да се събуди.

— Какво има, скъпа? Да не сънува кошмар?

— Антоан… Тука, погледни… Не сънувам! Той ме облиза по ръката.

Във фермата нямаше нито куче, нито котка — китайците не ги харесваха за домашни любимци и ги хвърляха на крокодилите. Милен беше намерила на плажа в Малинди чаровно бяло котенце с остри черни ушички. Беше го кръстила Милу и му бе купила герданче от бели мидички. Намериха герданчето да плува в една от крокодилските реки. Милен бе избухнала в ридания, ужасена. „Антоан, котенцето е мъртво! Изяли са го.“

— Спи, мила, имаме още малко време…

Милен заби нокти в шията му и го принуди да се събуди напълно. Той разтърка очи, наведе се над рамото й и видя на паркета лъскав, тлъст и дълъг крокодил, който ги фиксираше с жълтите си очи.

— А — преглътна Антоан, — вярно… Имаме проблем. Не мърдай, важното е да не мърдаш, Милен! Крокодилите нападат, ако мърдаш. Ако си неподвижна, нищо няма да ти се случи!

— Ама виж, той ни гледа!

— Ако не мърдаме, значи сме му приятели.

Антоан погледна животното, което го държеше на прицел през тесните жълтеникави процепи на очите си, и потръпна. Милен усети и го разтърси.

— Антоан, той ще ни изяде!

— Няма… — отвърна Антоан, за да я успокои. — Няма…

— Видя ли му зъбите? — изкрещя Милен.

Крокодилът ги наблюдаваше, прозяваше се и демонстрираше острите си зъби.

Понг — провикна се Антоан. — Понг, къде си?

Животното подуши края на висналия бял чаршаф, захапа го и го задърпа, повличайки Антоан и Милен, които се вкопчиха в пръчките на леглото.

— Понг! — изрева Антоан, вече губеше самообладание. — Понг!

Милен викаше толкова силно, че крокодилът започна да реве и да тресе туловището си.

— Милен, млъквай! Той надава любовния призив на мъжкаря! Ти го възбуждаш, ще ни скочи.

Милен пребледня и прехапа устни.

— О, Антоан! Ще умрем…

— Понг! — извика Антоан, опитвайки се да не шава и да не издава паниката си. — Понг!

Крокодилът гледаше Милен и гъргореше с някакви странни писукащи звуци. Антоан не можа да се сдържи и избухна в неистов смях.

— Милен… струва ми се, че той те ухажва.

Бясна, тя го ритна в бедрото.

— Мислех, че спиш винаги с карабината под възглавницата…

— Така беше в началото, но после…

Думите му бяха прекъснати от забързани стъпки нагоре по стълбите. На вратата се почука. Беше Понг. Антоан му каза да махне животното и придърпа завивката върху гърдите на Милен, понеже Понг я зяпаше, а се преструваше, че е свел очи към пода.

— Бамби! Бамби! — изписка Понг като стара беззъба китайка. — Come here, my beautiful Bambi. Those people are friends! 6 6 Ела тук, Бамби, хубавецо мой… Тези хора са приятели (англ.). — Б.пр.

Крокодилът бавно извърна главата си с жълти очи към Понг, поколеба се няколко секунди, после с въздишка извърна тяло и изпълзя към прислужника, който го потупа и го погали между очите.

— Good boy, Bambi, добро момче… — извади от джоба на шортите си пилешка кълка и я подаде на животното, което с рязък жест я хвана.

Милен не издържа.

— Pong, take the Bambi away! Out! Out! — изкряска тя на примитивния си английски.

— Yes, mam, yes… Come on, Bambi 7 7 Понг, махни оттук Бамби! Вън! Вън! — Да, г’спожо, да… Хайде, Бамби. — Б.пр .

Крокодилът се заклатушка подир Понг и се омете.

Пребледняла и разтреперана, Милен погледна Антоан и погледът й обяви недвусмислено: „Не желая НИКОГА повече да виждам това животно в къщата, ясно ти е, надявам се!“ Антоан потвърди, взе си шортите и тениска и изчезна подир Понг и Бамби.

Откри ги в кухнята в компанията на Мин, жената на Понг. Понг и Мин гледаха Бамби, който гризеше крака на масата, там Понг беше закрепил скелета на пържено пиле. Антоан беше разбрал, че никога не трябва да заговаряш китайците директно. Китаецът е чувствителен, дори мнителен и може да приеме всяка забележка като унижение, което дълго ще затаи в ума и сърцето си. Затова попита Понг откъде се е взело това без съмнение очарователно животно, на което все пак мястото му не е вкъщи. Понг разказа историята на Бамби, чиято майка открили мъртва в боинга, с който ги докарали от Тайланд. Не бил по-голям от едра попова лъжичка, увери Понг, и толкова сладък, господин Тонио, толкова сладък… Понг и Мин се привързали към клетия малък Бамби и го опитомили. Давали му рибена чорба и оризова каша с биберон. Бамби пораснал и никога досега не бил нападал. Случвало се да захапе, но на игра, което си е напълно в реда на нещата. Обитавал едно оградено езерце, което до днес не бил напускал. Тази сутрин се измъкнал. „Сигурно е искал да се запознае с вас… Няма да се повтори. Не би ви наранил — гарантира Понг, — не го хвърляйте при другите, те ще го изядат, той ни е като дете!“