Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Гръмогласно поръчваше почерпка за цялата компания и вдигаше чашата с ледената бира до напуканите си устни. „За ваше здраве, момчета! И за крокодилите!“ Всички пиеха и си свиваха цигари. „Тук има добра трева, Тонио, трябва и ти да пропушиш, ще ти облекчи каръшките моменти, когато сметките не ти излизат и си тотално сдухан!“ Антоан отказваше. Не се осмеляваше да ги попита какво знаят за господин Уей, какъв е бил предшественикът му и защо се е махнал.

„При всички положения няма да умреш от глад — смееха се мъжете. — Винаги можеш да си опържиш крокодилски яйца на очи, да си направиш омлет от крокодилски яйца, крокодилски яйца с майонеза! Гадните животни непрекъснато снасят!“

Гледаха го, премрежили жълтите си очи… като крокодили. Най-трудното беше да се преструва на спокоен пред Милен вечер, когато се прибираше от Момбаса. Тя го разпитваше какво е видял, какви новини носи. Ясно му беше, че търси успокоение. Даде му всичките си икономисани пари, за да платят пътуването и настаняването. Заедно купиха „най-необходимото“, както тя се изрази. Къщата беше съвсем празна, тъй като предишният обитател бе отнесъл всичко, дори пердетата в стаите и хола. Газова печка, хладилник, столове и маса, музикална стереоуредба, легло и килими, чинии и тенджери — наложи се да купуват всичко. „Толкова съм щастлива да участвам в това приключение“ — възкликваше тя, подавайки му кредитната си карта. Не се спираше пред никакъв харч за тяхното „любовно гнезденце“ и благодарение на нея къщата придоби приятен вид. Купи си стара шевна машина „Сингер“, беше я открила на пазара, и по цял ден шиеше завеси, покривки за леглото, за масата, кърпи за кухнята. Работничките китайки свикнаха да й носят работа и Милен я приемаше на драго сърце. Когато се прибираше ненадейно и искаше да я целуне, тя винаги стискаше в устните си карфици! През уикендите ходеха до плажовете с бял пясък на Малинди. И двамата обичаха да се гмуркат.

Сега, след като бяха минали три месеца, Милен престана да възкликва. Всеки ден очакваше с тревога пощата, а Антоан четеше в очите й собственото си безпокойство.

Дойде 15 декември, а заплатата му я нямаше.

Беше навъсен, безмълвен ден. Понг сервираше мълчаливо. Антоан не докосна закуската си. Вече не можеше да понася яйца. „Коледа е след десет дни, а аз не съм изпратил нищо на Жозефин и на момичетата. Коледа е след десет дни и двамата с Милен ще изпием чаша изстудено шампанско с попарени надежди. Довечера ще се обадя на господин Уей и ще му повиша тон…“

Довечера, довечера, довечера…

Вечерта реалността не изглеждаше чак толкова ужасна, жълтите очи на крокодилите в басейните святкаха с хиляди обещания. Тази вечер, сигурен беше, ще успее да се свърже с господин Уей поради часовата разлика.

Вечерта излизаше вятър над сухите треволяци и езерата и жегата намаляваше. Вдигаше се лека омара. Дишаше се по-леко. Очертанията се размазваха и всичко наоколо изглеждаше по-успокояващо.

Вечерта си каза, че началото винаги е трудно, че да работиш с китайци е като да те шамаросват, но с времето кожата ти ще загрубее и ще стане твърда като гьон. Няма начин да станеш богат, ако не рискуваш, господин Уей не би инвестирал в седемдесет хиляди крокодила, ако не се надяваше да извлече апетитна печалба. Много бързо падаш духом, Тонио! Я горе главата! Намираш се в Африка, не във Франция. Тук трябва да се бориш. Пощата, сделките, всичко отнема повече време. Чекът ти сигурно е у някой инспектор, който го върти насам-натам и проверява откъде е издаден, преди да ти го препрати. Ще пристигне утре, вдругиден или най-късно по-вдругиден. Потърпи още ден-два. Премията е огромна и затова проверките изискват повече време! Коледната ми премия…

Той се усмихна на Милен, която си отдъхна, като го видя разведрен. На свой ред и тя му се усмихна.

„Осем хиляди и дванайсет евро! Чек за осем хиляди и дванайсет евро. Четири мои заплати в НЦНИ. Осем хиляди и дванайсет евро! Спечелих осем хиляди и дванайсет евро с превод на биографията на сладураната Одри Хепбърн. Осем хиляди и дванайсет евро! На чека го пише. Когато счетоводителят ми го връчи, не казах нищо, не погледнах сумата, просто го пъхнах в джоба си, сякаш си беше напълно в реда на нещата. Изпотих се от страх. Чак после, в асансьора, разтворих леко плика, отлепих единия край, доразширих с пръст. Имах време, слизах от четиринайсетия етаж, откачих чека от писмото, към което беше прикрепен с кламер, и погледнах… Видях! Ококорих очи и се взрях: осем хиляди и дванайсет евро! Наложи се да се облегна на стената на асансьора. Всичко наоколо ми се завъртя. Сякаш бях в окото на буря от банкноти. Тя повдигаше полата ми, влизаше ми в очите, в ноздрите, в устата. Край мен летяха осем хиляди и дванайсет пеперуди! Когато асансьорът спря, седнах в просторното остъклено фоайе. Гледах чантата си. В нея имаше осем хиляди и дванайсет евро… Абсурд! Бях сбъркала! Не бях видяла добре! Отворих чантата, извадих плика, започнах да го опипвам, действаше ми успокояващо, както шумолеше тихо и с копринена мекота, вдигнах го към очите си, без да ми личи какво правя, и отново погледнах: осем хиляди и дванайсет евро на името на г-жа Жозефин Кортес.