Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

За миг остана разтреперана, вторачена в отраженията във водата на басейна, оглеждайки, без да ги вижда, растенията, беломраморните колони, сините мозайки. Сетне се изправи, пое си дълбоко въздух, за да пресече напиращите сълзи, само това оставаше, съвсем да се изложи, и се обърна, готова да застане очи в очи с дъщеря си.

Ортанс я нямаше. Кацнала на стъпалата на басейна, тя опитваше водата с върха на пръстите и се канеше да се гмурне.

— Недей да си изпускаш нервите пред нея, така няма да имаш авторитет — прошепна Ирис, обръщайки се по корем.

— Ще ми се да те видя на мое място! Тя се държи отвратително с мен.

— В такава възраст е. Това е пубертетът.

— Да бе, пубертетът е идеалното оправдание за всичко. Отнася се към мен, сякаш съм й подчинена!

— Може би защото винаги си ги оставяла да ти се качват на главата.

— Как така винаги съм ги оставяла да ми се качват на главата?

— Винаги си позволявала на другите да се отнасят към теб без особено уважение! Ти самата не се уважаваш, в такъв случай как искаш другите да те уважават?

Смаяна, Жозефин слушаше какво й говори сестра й.

— Спомни си… Когато бяхме малки… аз те карах да коленичиш пред мен и ти трябваше да сложиш на главата си това, което ти беше най-скъпо, и да ми го предложиш, накланяйки глава, като внимаваш да не го изпуснеш… Ако паднеше, те наказвах! Спомняш ли си?

— Онова беше игра!

— Не толкова невинна игра! Аз те проверявах. Исках да разбера докъде бих могла да стигна. Можех да ти поискам абсолютно всичко. Никога нямаше да ми откажеш!

— Защото те обичах! — запротестира Жозефин. — Това беше любов, Ирис. Чиста любов. Аз те боготворях!

— Ами… не е трябвало. По-добре да се беше защитавала, да ми беше крещяла! Ти не го стори нито веднъж. Сега не се чуди защо дъщеря ти се отнася с теб по този начин.

— Престани! Остава да ми заявиш, че вината е моя.

— Разбира се, че вината е твоя!

На Жозефин това вече й дойде в повече. Сълзите рукнаха по бузите й и тя заплака тихо, докато Ирис, легнала по корем, закрила глава с ръце, продължаваше да припомня случки от детството им, игрите, които бе измисляла, за да държи сестра си в подчинение. „Ето ме обратно в любимото ми средновековие — си каза Жозефин през сълзи. — Когато бедният крепостен селяк е плащал данък на господаря на замъка. Това били четирите монети, които той слагал на сведената си глава и предавал на феодала в знак на подчинение. Четири златни монети, с които не разполагал, но някак успявал да набави, иначе бил пребиван, лишаван от обработваема земя, от храна… Впоследствие идват двигателят с вътрешно горене, електричеството, телефонът, телевизията, но отношенията между хората са останали непроменени. Бях, съм и ще бъда покорната крепостна на сестра ми. И на другите! Днес на Ортанс, утре на някой друг.“

Решила, че темата е изчерпана, Ирис отново легна по гръб и продължи разговора, сякаш нищо не се беше случило.

— Какво ще правиш на Коледа?

— Не знам… — избъбра Жо през сълзи. — Не съм имала време да мисля за това! Шърли ми предложи да отида с нея в Шотландия…

— При родителите й?

— Не… тя не желае да се връща при тях, не знам защо. При някакви нейни приятели, но Ортанс се муси. Според нея Шотландия е „лайняна работа“…

— Можем да посрещнем Коледа заедно на вилата…

— Сигурна съм, че ще предпочете това. Тя е щастлива у вас!

— И аз съм щастлива да ви поканя…

— Не ти ли се иска да бъдете само вие, семейно? Постоянно съм залепена за вас… На Филип сигурно му е писнало.

— О, хайде и ти, да не сме младоженци!

— Ще трябва да го обмисля. Първата Коледа без баща им! — Жо въздъхна. В следващия миг неприятна мисъл я прониза болезнено и тя попита: — А госпожа майка ни ще дойде ли?

— Не… Иначе нямаше да ти предложа. Разбрах, че двете не бива да оставате заедно в една стая, защото положението става взривоопасно.

— Много смешно! Трябва да си помисля… — замълча, после каза: — Говори ли за това с Ортанс?

— Още не. Само я попитах, както попитах и Зое, какъв коледен подарък иска…

— И тя какво ти каза, че иска?

— Компютър… но рече, че ти си й предложила да й купиш, а тя не искала да те засегне. Виждаш ли, че и тя може да бъде тактична и деликатна…

— Може и така да се каже. Всъщност тя ме принуди да й обещая да й купя. И аз както обикновено се съгласих…

— Ако искаш, да й го подарим двете заедно. Компютрите са скъпо удоволствие.

— На кого го казваш! Ако направя такъв скъп подарък на Ортанс, какво ще трябва да подаря на Зое? Мразя несправедливостта…