Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Идеше й да ги прегърне, но се въздържа, доби вид на обидена девственица, „Не, не, не исках да ви обидя — извини се за избухването си. — Споменът за мама дълбоко ме разстрои! Като оголен нерв съм“, и понеже братовчедът Жорж се прибираше с колата си в Кюлмон-Шалендре, тя го помоли да я вземе, за да не й се налага да сменя влака.

„Вече тръгваш? Не можахме да се видим. Остани да преспиш!“ Тя благодари с мазна усмивка, разцелува ги, мушна по една банкнота на племенниците и племенничките си и изчезна в старата симка на братовчеда Жорж, като не забрави да провери дали някой не се бе изкушил да свие подаръците от любовника й, докато мислено бе разигравала сценката с „благата вест“.

Най-трудното обаче й предстоеше: да завоюва отново любовта на Шефа, да го убеди, че авантюрата й с Шавал е била мимолетна, толкова мимолетна, че не си я спомня вече, миг на объркване, на глупост, на женска слабост, да измисли някаква лъжа, която да представи приемливо опакована: принудил я е, заплашил я е, пребил, упоил, хипнотизирал, омаял — за да си върне мястото на фаворитка, да си присвои малък Гробзов сперматозоид и да го приюти на топло в себе си.

Когато се качи на влака в Кюлмон-Шалендре, в купето на първа класа на влака за Париж, Жозиан се замисли и си каза, че трябва хитро да изиграе картите си, да се сниши и да стъпва на пръсти. Всичко започваше от нулата: да мъкне търпеливо всеки камък, без да мрънка, без да се нервира, без да се издава. Докато пирамидата се извиси и стане непреодолима.

Щеше да е трудно, много трудно, но това не я плашеше. Беше излизала победителка и от други корабокрушения.

Разположи се удобно на седалката, усети първите тласъци на влака, който излизаше от гарата, и обзета от вълнение, се сети отново за майка си, благодарение на която пак поемаше към света бодра и готова за битки.

— Ще ни чакат вътре, сигурна ли си? За нищо на света няма да пропусна такова нещо. Да прекарам цял следобед на басейна в хотел „Риц“, върхът на лукса! — въздъхна Ортанс и се протегна в колата. — Незнайно защо, след като изляза от Курбвоа, след като мина по моста, чувствам как се съживявам. Ненавиждам предградията. Мамо, защо живеем в предградие?

Седнала на волана, Жозефин не отговори. Заета беше да търси място за паркиране. Тази събота следобед Ирис им беше определила среща в клуба си. „Ще ти дойде добре, изглеждаш много напрегната, горката ми Жо“, и ето че се въртеше вече трийсет минути, въртеше се в кръг и не можеше да намери място за колата. Паркирането в този квартал не беше лесна работа. Повечето коли бяха подредени на две редици поради липса на място. Беше време за коледно пазаруване, тротоарите гъмжаха от минувачи, натоварени с тежки пакети. Носеха покупките си, сякаш бяха щитове, и внезапно без предупреждение се оказваха на уличното платно. Налагаше се да натиска клаксона, за да не ги прегази. Жозефин въртеше волана, оцъклила очи, за да не пропусне въжделеното място, а дъщерите й губеха търпение. „Тук, мамо, тук!“ — „Не, забранено е, не искам да ми лепнат глоба за неправилно паркиране!“ — „О, мамо! Колко си досадна!“ Това беше новата им любима дума: досадна! Повтаряха я непрекъснато за щяло и нещяло.

— Все още имам лек тен от лятото. Не искам да стана бледа като труп — продължи Ортанс, оглеждайки ръцете си.

„За сметка на това пък аз ще съм като труп“ — каза си Жо. Една кола потегли под носа й, тя натисна спирачка и пусна мигача. Момичетата затропаха с крака.

— Хайде, мамо, давай, давай… Направи показно паркиране.

Приела предизвикателството, Жо успя да се вмъкне на освободеното място. Момичетата изръкопляскаха. Жо избърса изпотеното си чело.

Отново се изпоти при мисълта, че трябва да влезе в хотела, да се подложи на оценяващите погледи на служителите, които ще се почудят какво търси тя тук. Ортанс невъзмутимо я поведе, хвърляйки пренебрежителни погледи на обшитите с галони ливреи на обслужващия персонал.

— Идвала ли си тук преди? — пошушна Жо.

— Не, но мисля, че басейнът трябва да е някъде в тази посока… в подземието. Ако се окаже, че сме сбъркали, няма страшно. Те са прислужници, плащат им, за да ни упътват.

Притеснена, Жозефин вървеше след нея и дърпаше Зое, която зяпаше витрините с луксозни бижута, чанти, часовници и други аксесоари.

— Ооо, мамо, колко са прекрасни! Сигурно струват ужасно скъпо! Ако Макс Бартийе ги види, ще ги свие всичките. Той казва, че като си беден, можеш да крадеш от богатите, без те дори да забележат. Така нещата се уравновесявали!