Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

„Точно сега се чувствам зле. Грижливо поддържаната дълго време фасада на самоувереност и небрежност започва да се пропуква и на повърхността излизат куп противоречия. Ще се наложи да избирам. Да поема в някоя посока, но в коя? Само който е открил себе си, който е в мир със себе си, с вътрешната си истина, е свободен човек. Той знае какво представлява, за него е удоволствие да използва уменията си, затова никога не се отегчава. Щастието да живее в отлично разбирателство със себе си го прави почти еуфоричен. Той действително живее, докато другите оставят живота да изтича между разперените им пръсти.

Животът изтича между пръстите ми. Не успях да го осмисля. Аз не живея, а се движа слепешката. Което е лошо за другите и лошо за мен самата. Сърдя им се, че отразяват мой образ, който не ми харесва, а се сърдя и на моята неспособност да им наложа друг. Въртя се в кръг, без да имам смелост да се променя. Веднъж съгласим ли се да се подчиняваме на чуждите закони, да се съобразяваме с чуждите мнения, душата ни се поврежда, обезличава се. От нас остава само привидност, черупка. Обаче — внезапно се ужаси — не е ли вече прекалено късно? Не съм ли вече жената, която виждам отразена в очите на Беранжер?“ Потръпна при тази мисъл и хвана ръката на Александър, силно я стисна и в съня си той я стисна в отговор, пошепна: „Мамо, мамо.“ Очите й се насълзиха. Легна до сина си, сложи глава на възглавницата му и затвори очи.

— Жозиан, уредихте ли билетите ми за Китай?

Застанал срещу секретарката си, вторачен в някаква точка на метър над главата й, Марсел Гробз й говореше така, сякаш се беше превърнала в неодушевен предмет. Жозиан почувства силно стягане в гърдите и се вдърви на стола.

— Да… Всичко е на бюрото.

Чудеше се как да се обръща към него. Той й говореше на вие. Тя мънкаше, думите й убягваха, не знаеше как да се изрази. Беше премахнала всички лични местоимения от разговорите им и се изразяваше по възможно най-неопределен начин.

Той не вдигаше глава от работа, непрекъснато пътуваше, тичаше по бизнес срещи, по делови обеди. Всяка вечер Анриет Гробз идваше да го вземе. Минаваше покрай бюрото на Жозиан, сякаш не я забелязваше. Ходеща клечка, захлупена с мекица вместо шапка. Жозиан ги гледаше как си тръгват, той прегърбен, тя наперена, вирнала гребен.

Откакто я беше изненадал в компанията на Шавал пред кафе машината, той я избягваше. Минаваше покрай нея, затваряше се в кабинета си, откъдето излизаше забързан чак вечерта, провикваше се „До утре!“, извърнал глава. Тя едва успяваше да го проследи с поглед…

„Пак ще остана на улицата. Отново в изходна позиция. Съвсем скоро ще ме натири, ще ми плати отпуска, процента за прослужено време, неизползваните почивни дни, ще ми напише стандартните препоръки, ще ми пожелае късмет, ще си стиснем ръка на раздяла и хоп, готово, чао, пиленце! Аз бях дотук, оправяй се! — тя подсмръкна и преглътна сълзите си. — Този Шавал, какъв тъпанар! Ами аз, каква невероятна идиотка съм! Трябваше да си налягам парцалите! Да го давам кротко! Никога в службата, така му бях казала, без неуместни жестове, без намеци за въздушни целувки дори. Не ме познаваш, не те познавам, пълно затъмнение. Бачкане и само бачкане. А той каква я свърши, да си разиграва коня под носа на Марсел. Да надува перки пред него. Тестостеронът го е замаял. Тръгнал да се прави на Тарзан! Че да ме изтърве на земята, прелитайки от лиана на лиана.“

Щото красавецът Шавал я беше разкарал, без много да се церемони! След като обилно я беше полял с помия от обиди. Цветистите изрази я бяха оставили без дъх и без думи! Някои чуваше за първи път в живота си!

„А досега си мислех, че в това отношение по рождение съм много напред с материала.“

Оттогава си беше изплакала очите.

Оттогава прекарваше всяка вечер в еднообразна убийствена скука. Христоматиен пример за въздушна катастрофа. Катапултирана в пространството! „Само като си помисля, че ми бяха в ръцете и любимият сладък дядко, и младият буен любовник, а в краката ми — цар Кинт! Работата беше опечена, оставаше само да дръпна фльонгата и да затегна възела! Прекрасният живот ме очакваше на прага! В момента не съм в състояние дори да мисля, главата ми е пълна с пластилин. На погребението на старата си бях сложила черни очила и всички си мислеха, че съм се подула от плач. Добър ход!“

Погребението на майка й…

Жозиан отиде с влака, прехвърли се на Кюлмон-Шалендре, взе такси (трийсет и пет евро без бакшиша), прекрачи входа на гробището под дъжда и видя скупчени под чадърите всички ония, които беше напуснала с пренебрежение преди двайсет години. „Чао, пичове! Отивам да си живея царски в Париж! Ще се върна тъпкана с мангизи или с краката напред!“ Не е много сигурно, че беше разумно да се върне така, без да се изфука с нещо, за да им затвори устата! „С влака ли дойде? Нямаш ли кола?“ В нейното семейство колата беше признак за суперкласа, доказателство, че „си на върха“. Че спиш в Елисейския дворец. Че си избраник на съдбата. „Не, нямам кола, защото в Париж е шик да ходиш пеш.“ „Ами добре…“ — бяха отвърнали те и се бяха сгушили в черните си яки с подхилване: „Няма кола! Кръгла нула!“