Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Как успяваш винаги да си весела? Що за жена си ти? — попита Ирис.

— Ами най-обикновена! Такива като мен ги има на път и под път.

— След всичко, което си преживяла?

— Не съм преживяла нищо повече от всяка друга жена.

— Напротив…

— По-скоро на вас нищо не ви се е случвало.

— Нямаш ли тревоги, притеснения?

— Никакви.

— Щастлива ли си?

Бабет се измъкна от фурната и погледна Ирис, сякаш я беше попитала дали Бог съществува.

— Що за въпрос! Довечера ще ходим у едни приятели да пийнем по чашка, а утре е нов ден.

— Как го постигаш? — въздъхна Ирис със завист.

— А вие нещастна ли сте?

Ирис не беше отговорила.

— Виж ти… Аз на ваше място щях да си гледам кефа! Никакви грижи как да закърпим месеца, много мангизи, красив апартамент, красив съпруг, красиво момче… През ум няма да ми мине да си задавам въпроси.

Ирис вяло се усмихна.

— Животът е малко по-сложен, Бабет.

— Може би… Щом казвате.

И пак се пъхна във фурната. Ирис я чуваше как мърмори срещу така наречените самопочистващи се фурни, които изобщо не се чистеха. Чу я да казва „ръка докато не пипне“, после нещо изхъхри. Накрая се измъкна и заяви:

— Сигурно човек не може да има всичко в живота. Аз си живея весело, но съм бедна, вие се отегчавате, пък сте богата.

По-късно, след като остави Бабет да търка фурната, Ирис се почувства ужасно самотна.

Ако можеше да звънне на Беранжер… Вече не се виждаха и се чувстваше така, сякаш й беше отнета част от самата нея. Естествено, не най-добрата част, но Беранжер й липсваше, не можеше да не го признае. Особено клюките й, зловонните й клюки.

„Гледах я отвисоко, казвах си, че нямам нищо общо с тази жена, но изгарях от желание да си бъбря с нея. Това е някакъв бяс, перверзия някаква, която ме кара да желая онова, което най-силно презирам. Не мога да го преодолея. Станаха шест месеца, откакто престанахме да се виждаме — пресметна тя, — шест месеца, откакто не знам какво се случва в Париж, кой с кого спи, кой се е разорил, кой е пропаднал.“

Голяма част от следобеда остана затворена в кабинета си. Препрочете една новела на Хенри Джеймс. Едно изречение я впечатли и го преписа в бележника си: „Коя е най-неотменната черта на мъжа? Ами способността му да прекарва неизброими часове в компанията на скучни жени — да ги прекарва не без да се отегчава, не твърдя такова нещо, а без да има нищо против, че са скучни, без да го извади от равновесие този факт, което фактически си е все същото.“

— Скучна жена ли съм? — прошепна Ирис на образа си в голямото огледало на вратите на гардероба.

Огледалото остана безмълвно. Ирис продължи още по-тихо:

— Дали Филип възнамерява да се спаси от мен?

Огледалото не успя да й отговори. Звънна телефонът. Обаждаше се Жозефин. Стори й се превъзбудена.

— Ирис… може ли да поговорим? Сама ли си? Знам, че е ужасно късно, но е абсолютно наложително да говоря с теб.

Ирис я успокои — не е късно.

— Антоан е изпратил писмо на момичетата. Намира се в Кения. Занимава се с отглеждане на крокодили.

— Крокодили? Той е изперкал!

— А, значи сме на едно мнение.

— Не знаех, че крокодилите се отглеждат.

— Работи за някакви китайци и…

Жозефин предложи да й прочете писмото на Антоан. Ирис я изслуша, без да я прекъсва.

— И какво мислиш по въпроса?

— Честно казано, Жо, той е полудял.

— Има още нещо.

— Влюбил се е в еднокрака китайка, която ходи с шорти?

— Не, не позна — Жозефин избухна в смях.

Ирис одобри. Предпочиташе да слуша как Жозефин се смее на този нов етап от брачния си живот.

— В плика има и един лист лично до мен… никога няма да се сетиш…

— Кое? Хайде, Жо… казвай!

— Бях го прибрала в джоба на престилката, нали знаеш, голямата бяла престилка, която слагам, когато готвя… След като си легнах, се сетих, че съм го забравила там… Бях го забравила… Не е ли чудесно?

— Обясни ми, Жо, бъди по-ясна… Понякога трудно следя мисълта ти.

— Ирис, забравих да прочета писмото на Антоан. Не се втурнах веднага да го чета. Което означава, че започвам да оздравявам, нали?

— Да, наистина. И какво пишеше в него?

— Чакай, ще ти го прочета…

Ирис чу шумолене на хартия, после ясния глас на сестра си:

— „Жозефин… Знам, че съм подъл, избягах, без да ти кажа нищо, не събрах смелост да застана очи в очи с теб. Но се чувствах много зле. Тук ще започна живота си от нулата. Надявам се, че ще си стъпя на краката, ще спечеля пари и ще мога да ти върна стократно това, което правиш за децата. Имам възможност да успея, да направя много пари. Във Франция се чувствах смазан. Не ме питай защо… Жозефин, ти си добра, умна, нежна и щедра. Чудесна съпруга. Никога няма да го забравя. Не се отнесох почтено с теб и ми се иска да компенсирам. Да ти улесня живота. Редовно ще ви пиша. В края на писмото ти давам номера на телефона ми, на който можеш да ми звъниш при необходимост. Целувам те, оставам със спомена за всичките ни хубави дни в живота, Антоан.“