Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Има и два послеписа. Първият гласи: „Тук ме наричат Тонио… ако решиш да ми се обадиш и попаднеш на някой от персонала.“ А вторият: „Странно, престанах да се изпотявам, а тук е много горещо.“ Това е. Какво ще кажеш?

Ирис веднага си помисли: „Горкият! Какви вълнения!“, обаче още не знаеше дали Жозефин се е отърсила от своята сантименталност, затова подхвана дипломатично:

— Важното е ти какво мислиш.

— Преди беше по-пряма.

— Преди той беше част от семейството. Можехме да си позволим да му посмачкаме фасона…

— Аха, това ли е твоето разбиране за семейство?

— Преди шест месеца и ти не се държа много мило с майка ни. Толкова се беше разбесняла, че тя не желае повече да чуе за теб.

— Не можеш да си представиш колко ми е добре от онази вечер насам!

Ирис се замисли за миг, после попита:

— Как се почувства, когато момичетата прочетоха писмото, адресирано до тях?

— Не се почувствах никак добре… Но все пак не се затичах да прочета моето, което е знак, че нещата започват да се оправят, не си ли съгласна? Че вече е престанал да ми е фикс-идея. — Жозефин помълча за секунда, след което добави: — Е, толкова съм заета с работата, че не ми остава време за мислене.

— Справяш ли се? Имаш ли нужда от пари?

— Не, не… добре съм. Приемам всички предложения за работа, които получавам, дори най-дребните. Всички! — след което, сменяйки внезапно темата, попита: — Как е Александър? Има ли напредък в диктовките?

През цялото лято, докато братовчедките му мързелуваха на плажа или ходеха на риба, Александър правеше дълги упражнения по диктовка.

— Забравих да го попитам. Толкова е резервиран, мълчалив. Странно, пред него се чувствам неловко. Не знам как се говори с момче. В смисъл — без да го омайвам! Понякога ти завиждам за двете момичета. Сигурно е доста по-лесно…

Изведнъж Ирис се почувства ужасно потисната. Майчината любов й се струваше като планина, която никога няма да може да изкачи. „Невероятно — каза си тя, — не ходя на работа, не върша нищо вкъщи, освен да избирам цветята и ароматизираните свещи, имам едно-единствено дете, за което почти не се грижа! Александър ме познава само по шума от пакетите, които оставям в антрето, когато се прибирам от покупки, или по шумоленето на роклята, когато се навеждам да го целуна за лека нощ, преди да изляза!“

— Налага се да затварям, миличка, чувам, че мъжът ми се прибира. Целувам те и не забравяй: Хрис и Хрус изхрускаха големия Храс, който си мислеше, че ще ги схруска!

Ирис затвори и вдигна поглед към Филип, който я наблюдаваше, застанал на вратата на стаята. „Ето, и него изобщо не го разбирам — въздъхна тя, подновявайки танца на четката си за коса. — Имам чувството, че ме шпионира, че стъпва в стъпките ми, че не отлепя очи от гърба ми. Случайно да не ми е организирал следене? Да не търси да ме пипне в грешка, за да си уреди развод?“ Мълчанието се беше настанило помежду им като нещо очевидно, като стена, която хиляди йерихонски тръби не можеха да срутят, тъй като те никога не викаха, не затръшваха вратите, не повишаваха тон. „Щастливи са брачните двойки, които си правят скандали — помисли Ирис, — всичко е по-лесно след хубава кавга. Крещят си, капват, хвърлят се в прегръдките си. Момент на примирие, в който оръжията падат, целувките смекчават сръдните, изтриват проблемите, въдворяват кратък мир.“ Двамата с Филип познаваха единствено мълчанието, студенината, нараняващата ирония, които с всеки изминал ден задълбочаваха отчуждението, знак за неминуема раздяла. Ирис не искаше да се замисля по въпроса. Успокояваше се, че не бяха единствената семейна двойка, която се носи по течението на любезното равнодушие. Не всички се развеждаха. Беше гаден момент, който щеше да отмине или да се проточи, естествено, но пък можеше да еволюира и бавно да поеме курс към кротката старост.

Филип се отпусна на леглото и си събу обувките. Първо дясната, после лявата. Всяко движение беше озвучено съответно с бум, бум, пуф, пуф.

— Сигурно утре те чака натоварен ден?

— Срещи, обяд, обичайните неща.

— Трябва да намалиш темпото… Гробищата са пълни с незаменими хора.

— Може би… Не виждам обаче как бих могъл да променя живота си.

Вече много пъти бяха спорили на тази тема. Беше се превърнала в задължителна прелюдия преди лягане, в разговор, който неизменно оставаше недовършен.

Сега ще отиде в банята да си измие зъбите, ще облече дългата тениска, с която спи, и като се върне да си легне, ще въздъхне: „Май моментално ще заспя.“ Тя ще каже… Тя няма нищо да каже. Той ще я целуне по рамото и ще добави: „Лека нощ, скъпа.“ Ще си сложи маската, ще я нагласи, ще се обърне на своята страна. Тя ще прибере четката си, ще запали нощната лампа, ще вземе някоя книга и ще чете, докато очите й започнат да се затварят.