Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Тя рязко се обърна и отиде до клетката, в която бяха поставили урната с праха. Изведнъж всичко някак се смеси и сълзите й отново рукнаха: „Марсел, мама, Шавал, никой не ми остана, сама съм, изоставена, без мангизи, без бъдеще, изцедена до шушка. На осем години съм и съм нащрек, пазя се от шамара, който всеки миг ще ми се стовари. На осем години съм и дупето ми се тресе, толкова треперя от страх. На осем години съм и дядо се промъква тихо в стаята, след като всички заспят. Или се преструват, че спят, защото така им изнася.“

Не за майка си плачеше, а за себе си. Сигурно са я заченали в някоя пиянска нощ, винаги я оставяха да се оправя сама, никога не беше имала детство. Заради тази тук, на която не й пукаше дали я бяха изнасилвали, експлоатирали или просто е била нещастна. Чудо голямо! „Като си натъпча джобовете с кинти, ще отида да легна на дивана на някой от онези шарлатани и ще му разправя за моите старци! Да видим какво ще каже.“

След гробищата падна як пир. Реки от червено вино, наденици и пръжки, пици и пастети, най-разнообразни сирена и чипс. Всички идваха, за да я огледат отблизо, да я проучат, да я изкоментират. „Как си? Как е животът в Париж?“ „Супер“ — отвръщаше тя, тикайки под носа им диаманта и рубина, подарък от Марсел. Протягаше шия, за да огледат огърлицата от трийсет и една перли, култивирани в Южните морета, със закопчалка от диаманти, монтирани на платина. „А какво работиш? Добри пари ли вземаш? А шефът ти добре ли се държи с теб?“ „По-добре от това — здраве“ — отвръщаше тя, стиснала зъби, за да не се разреве отново. Изреждаха се всички един по един с едни и същи въпроси, получаваха едни и същи отговори и кокореха очи, шашнати от успеха й. Дивяха се и си наливаха по още едно. „Виж ти — клатеха глави, — тука не можеш да станеш и касиерка в супермаркета, ако нямаш връзки! Тука само бачкаш! И се чудиш кога се е изнизал животът.“ Старците казваха: „По наше време започвахме да работим от тринайсетгодишни, без значение къде и какво, само че имаше работа, а сега няма.“ И пак пълнеха чаши. Скоро щяха да се натряскат и да запеят мръсни песни. Тя реши да си тръгне, преди да зазвучат пиянските рефрени. Всичко можеше да се очаква от тях, когато започнеха да се клатушкат. Караха се, държаха се разпасано, решаваха стари семейни конфликти, чупеха гърлата на бутилките, за да се колят.

След малко почувства как й се завива свят и помоли да отворят прозореца. „Защо, да нямаш горещи вълни? Да не си надула корема? Знаеш ли кой е бащата?“ Чуха се непристойни смехове, блъскаха се с лакти, кандилкаха се наляво-надясно като патоци. „Ама сякаш съм единствената ви тема на разговор — тросна им се тя и си пое дъх, — за нищо друго не говорите… Добре че дойдох, иначе щяхте да изпукате от скука!“

Те млъкнаха обидени. „Ей, не си се променила — каза братовчед й Пол, — все такава си агресивна. Не е чудно, дето никой не иска да ти надуе корема! Не се е родил оня, дето ще рискува! Двайсет години каторга във впряг с подобна нахалница! Трябва да има халюцинации или тотално да е изтрещял!“

Дете! Дете на Марсел! Защо досега не се беше сетила? Още повече че той си мечтаеше за дете. Не преставаше да говори за Клечката, дето му бе отказала тази радост, която му се полагаше по закон. Очите му се насълзяваха, щом видеше по рекламите някое ангелче, което пълзи с мокър памперс и омазано с пюре.

Времето спря и се изписа с главно В.

Участниците в банкета с пръжките застинаха, сякаш беше натиснала бутона „пауза“ на дистанционното, и думите придобиха плът и кръв. Бе-бе. Малко бе-бен-це. Мъничък Исус. Малък бузест Гробз. Със златна лъжичка в устата. Какви ги приказва, лъжичка, цял сервиз е по-правилно да се каже. Само да не се задави, горкото дете! Боже, колко е била тъпа! Точно така, именно от това има нужда: да си върне Шефа, да забременее, след което с топ няма да я мръднат! Лицето й се озари от ангелска усмивка, тя сведе глава блажено и гърдите й се развълнуваха в сутиена с гръдна обиколка 105 см и най-голям размер чашки.

Огледа разнежено своите братовчеди и братовчедки, братя и чичовци, лели и племеннички. Колко ги обичаше заради тази бляскава идея! Колко скъпи й бяха тяхната дребнавост, посредственост, пиянските им сурати! Прекалено дълго беше живяла в Париж. Беше се излъскала. Загубила тренинг. Забравила борбата на класите, на половете, битката за парите. Трябва да се връща тук по-често, да продължава да се учи. Да се връща при изпитаната стара истина: как да задържиш мъжа до себе си? С дете в корема. Как можа да забрави тази хилядолетна рецепта, която раждаше династиите и пълнеше сейфовете?