Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

После ще си измисли някаква история.

Любовна или друга. През някои нощи се увива плътно в чаршафа, притиска възглавницата, издълбава дупка в перушината и пред нея се появява Габор. Двамата са на фестивала в Кан. Вървят по пясъка край брега. Той е сам, със сценарий под мишница. Тя е сама и е вдигнала лице към слънцето. Разминават се. Тя изпуска черните си очила. Той се навежда да ги вземе, изправя се, погледите им се срещат… „Ирис!“ — „Габор!“ Прегръщат се и се целуват, той казва: „Колко ми липсваше! Нито за миг не съм преставал да мисля за теб!“ Тя прошепва: „И аз!“ Обикалят улиците и хотелите в Кан. Дошъл е да представи филма си, тя е навсякъде с него, качват се заедно по стъпалата с червения килим, ръка за ръка, тя иска развод…

Всеки път съчинява нова, различна история. Току-що е написала книга, пожънала огромен успех, дава интервюта на чуждестранните журналисти, събрани във фоайето на многозвездния хотел, в който е отседнала. Романът е преведен на двайсет и седем езика, филмовите права са откупени от MGM, Том Круз и Шон Пен си оспорват главната мъжка роля. Зелени купчини долари се издигат, докъдето ти видят очите. Коментарите не секват, снимат кабинета й, кухнята й, търсят мнението й по всякакви въпроси.

— Мамо, може ли да спя при вас?

Филип се обърна светкавично и отговорът му изплющя безмилостно:

— Не, Александър! Хиляди пъти сме говорили! Десетгодишно момче не спи с родителите си.

— Мамо, кажи: да… моля те!

Ирис долови тревожна сянка в погледа на сина си, приведе се към него и го прегърна с двете ръце.

— Какво има, скъпи?

— Страх ме е, мамо… Много ме е страх. Сънувах кошмар.

Александър се бе приближил и се опитваше да се пъхне под завивката.

— Заминавай в стаята си! — изръмжа Филип, повдигнал синята маска за сън от очите си.

Ирис видя паника в очите на сина си. Стана, хвана го за ръка и заяви:

— Отивам да го приспя.

— Детето не трябва да се възпитава по този начин. Какъв мъж ще израсне? Мамино детенце? Човек, който ще трепери от сянката си?

— Просто ще го сложа да си легне… Няма смисъл да правим трагедии. Хайде, ела, момчето ми.

— Ужасяващо! Направо ужасяващо! — възкликна Филип и се обърна в леглото. — Това дете никога няма да порасне.

Ирис хвана Александър за ръка и го заведе в стаята му. Запали малка лампа, закачена на таблата на леглото над главата на детето, повдигна завивките и му направи знак да си легне. Той се пъхна под тях. Тя сложи ръка на челото му и го попита:

— От какво се боиш, Александър?

— Боя се…

— Още си малко момче, но скоро ще станеш мъж. Ще живееш в свят на грубияни и трябва да си твърд. А това няма да стане, ако стоиш и плачеш до леглото на родителите си…

— Не съм плакал!

— Отстъпил си пред страха. Бил е по-силен от теб. Това не е хубаво. Трябва да го победиш, иначе ще си останеш бебе цял живот.

— Не съм бебе.

— Напротив… Искаш да спиш при нас, както когато беше бебе.

— Не, не съм бебе. — Лицето му се изкриви от яд и болка. Беше бесен на майка си, че не го разбира. — Ти си лоша!

Ирис не знаеше какво да му отговори. Погледа го, готова да му отвърне, но от устата й не излезе дума. Не знаеше как да говори с детето си. Стоеше на единия бряг, а Александър беше на отсрещния. Наблюдаваха се мълчешком. Това започна още от раждането му. Още в клиниката. Когато сложиха Александър в прозрачната люлка до леглото й, Ирис си каза: „Виж ти! Нов човек се появи в живота ми!“ Досега не беше произнасяла думата „бебе“.

Мълчанието и неудобството на Ирис разтревожиха още повече Александър. Сигурно има нещо страшно, щом мама не смее да ми го каже. Щом ме гледа така, без дума да обели.

Ирис целуна сина си по челото и се изправи.

— Мамо, можеш ли да останеш, докато заспя?

— Баща ти ужасно ще се ядоса…

— Мамо, мамо, мамо…

— Знам, мили, знам. Ще остана, но обещай ми следващия път да бъдеш силен и да не скачаш от леглото си.

Той не отговори. Тя взе ръката му.

Той въздъхна, затвори очи и тя нежно започна да го милва по рамото. Издълженото слабичко телце на момчето, кафявите му мигли, черната му чуплива коса… Той имаше крехката грация на тревожно дете. Дори когато спеше, веждите му бяха смръщени и гърдите му едва се повдигаха, сякаш притиснати от огромна тежест. Издаваше въздишки ту на страх, ту на облекчение, които затрудняваха дишането му.

„Дойде в нашата стая, защото е почувствал, че се нуждая от него. Децата долавят, отгатват.“ Тя видя малкото момиченце, което гръмко се смееше на шегите на баща си и се правеше на шут, за да разсее надвисналия черен облак между него и майката. Никога нищо страшно не се случваше помежду им, но въпреки всичко се страхувах… Татко — закръглен, добродушен, нежен. Мама — суха, сурова, много слаба. Двама души, абсолютни чужди помежду си, които споделяха общо легло. Тя продължаваше да се прави на смешник. Струваше й се, че е по-лесно да разсмива, отколкото да изразява чувствата си. Когато за пръв път пошушнаха в нейно присъствие: „Каква красавица е малката! Какви прекрасни очи има! Никога не съм виждала такива очи!“, тя замени клоунските си одежди с тоалети на красиво момиче. Просто смени ролите!