Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Тази сутрин г-жа Бартийе, майката на Макс, отново попита: „Имате ли новини от съпруга си, госпожо Кортес?“ Отговори й първото, което й хрумна, без да се замисля. Госпожа Бартийе беше ужасно отслабнала и Жозефин я попита дали е на диета. „Ще ви се види направо смешно, госпожо Кортес, като ви кажа, че съм на картофена диета!“ Жозефин се разсмя, но г-жа Бартийе продължи настоятелно: „Изобщо не се шегувам: един картоф всяка вечер три часа след ядене — и изобщо не помисляте за нещо сладко! Оказва се, че картофът преди сън освобождавал два хормона, които неутрализират желанието на мозъка за нещо сладко. Следователно губите тегло, научно е доказано. Макс го намери в интернет… Нали имате интернет? Защото ще мога да ви кажа сайта веднага. Диетата е странна, но има резултат, уверявам ви.“

— Мамо, това не е лукс, а инструмент за работа… Ти би могла да си помагаш за твоята работа, а и ние за училище.

— Разбирам, скъпа, ясно ми е.

— Така казваш, но всъщност не проявяваш никакъв интерес. Все пак става въпрос за моето бъдеще…

— Слушай, Ортанс, ще направя всичко за вас. Всичко! Като ти казвам, че ще си помисля, правя го, защото не искам да давам неизпълними обещания, но може би ще успея да купя компютър.

— Ох, благодаря, мамо, благодаря! Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Ортанс се хвърли на врата на майка си и като Зое настоя да седне в скута й.

— Нали може, мамо, нали не съм прекалено голяма?

Жозефин се разсмя и я притисна към гърдите си. Беше по-развълнувана, отколкото трябваше. Да я притиска, да чувства топлината й, сладкия мирис на кожата й, лекото ухание, което излъчваха дрехите й, всичко това я накара да се просълзи.

— О, скъпа моя, ако знаеш само колко те обичам! Колко съм нещастна, когато се караме.

— Не се караме, мамо, а спорим. Просто виждаме нещата различно. Ако понякога се изнервям, то е, защото ми е мъчно, много ми е мъчно, че татко замина, затова си го изкарвам на теб, понеже ти си тук…

Жозефин едва сдържаше сълзите си.

— Ти си единственият човек, на когото разчитам, разбираш ли? Затова искам прекалено много, скъпа мамо, защото в моите очи ти можеш всичко… Толкова си силна, смела, действаш ми успокоително.

Постепенно Жо си възвръщаше смелостта, докато слушаше дъщеря си. Вече не се страхуваше, беше готова на всякакви саможертви, за да се гушка Ортанс в нея и винаги да се държи така нежно.

— Обещавам ти, скъпа, ще имаш компютър. За Коледа… Ще почакаш до Коледа, нали?

— О, благодаря, мила мамо. Не можеш да ми доставиш по-голямо удоволствие.

Ортанс обви с ръце врата на Жозефин и я притисна с такава сила, че тя се развика: „Милост! Милост! Ще ми счупиш врата!“ После изтича в стаята при Зое да я зарадва с хубавата новина.

Жозефин се почувства лека като перце. Радостта на дъщеря й я озари отвътре и я разтовари от грижите. Откакто започна да превежда, записа Зое и Ортанс в училищния стол, а вечер им правеше шунка и картофено пюре. Зое ядеше, но се цупеше, Ортанс ровичкаше в чинията си. Жозефин дояждаше недояденото, за да не хвърля храна. „И от това трупам килограми — помисли тя, — ям за трима.“ След вечеря измиваше съдовете, миялната се беше повредила, а нямаше пари да извика майстор или да я смени, почистваше мушамата на кухненската маса, изваждаше книгите си от шкафа и отново сядаше да работи. Оставяше момичетата пред телевизора… и продължаваше превода.

От време на време ги чуваше какво си говорят. „Ще стана дизайнер — заявяваше Ортанс, — ще създам своя модна къща…“ „А аз ще шия дрехи за куклите си…“ — отвръщаше Зое. Жо вдигаше глава с усмивка и отново се потапяше в живота на Одри Хепбърн. Прекъсваше само за да се увери, че добре са си измили зъбите, и отиваше да ги целуне за лека нощ, след като си легнеха.

— Макс Бартийе вече не ме кани у тях, мамо… Защо, как мислиш?

— Не знам, скъпа — отвръщаше Жозефин разсеяно. — Хората си имат грижи.

— Мамо, искам да стана дизайнер — уверяваше я Ортанс, — затова трябва да започна да се обличам много елегантно… Не е редно да се обличам с какво да е.

— Хайде, заспивайте, момичета! — провикваше се Жозефин, забързана да се върне при превода. — Утре ставате в седем.

— Как мислиш, дали родителите на Макс Бартийе ще се разведат? — любопитстваше Зое.

— Не знам, обич моя, заспивай.

— Мамо, може ли да ми дадеш пари да си купя тениска „Дизел“? — умоляваше я Ортанс.

— Спете! Не искам да чувам нито дума повече.

— Лека нощ, мамо…

Жо отново подхващаше превода. Как ли щеше да постъпи Одри Хепбърн на нейно място? Щеше да се труди, да брани достойнството си, щеше да мисли за благото на децата си. Да запази достойнството си и да мисли за благото на децата. Беше живяла именно така, достойна, обичлива и слаба като клечка. Същата вечер Жозефин реши да започне картофената диета.