Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Обичаш ме все пак мъничко, нали? — попита тя с тон, който просеше нежност.

— Дали те обичам, красавице моя? Ама ти наистина ли се съмняваш? Да не си луда? Почакай още малко и ще видиш как ще ти го докажа. — И я хвана с две ръце за задника.

— Не, ама… ако случайно не се получи или нещо се обърка? Няма ли да ме изоставиш?

— Как така? Да не ти е казал нещо против мен? Кажи, кажи ми де…

— Не, но нещо се уплаших…

Направо виждаше как цар Кинт размахва голям нож, готов да й отреже главата. Разтрепери се и в душата й зейна огромна празнина. Затвори очи и се прилепи към него. Той леко се отдръпна, но като забеляза колко беше пребледняла, я хвана през кръста, за да не падне. Тя се отпусна и прошепна:

— Само няколко думи, кажи ми няколко мили думи, защото ужасно ме е страх, разбираш ли, много ме е страх…

Той започна да се изнервя. „Господи, колко сложно нещо са жените! — си помисли. — Преди по-малко от минута ме пращаше за зелен хайвер, а сега ме моли да я успокоявам.“ Объркан, той я притискаше до себе си, почти я носеше, защото чувстваше, че силите са я напуснали, че се е предала. Останала без капчица енергия, тя плетеше крака. Той разсеяно я галеше по косата. Не се осмеляваше да я попита дали Дъртия беше подписал заповедта за повишението му, но тази мисъл не му даваше мира. Придържаше я, сякаш беше някакъв обемист пакет, от който не знаеше как да се освободи — да я облегне на кафе машината? Да я сложи да седне? Но нямаше стол… „Ох — измърмори на себе си, — ето докъде я докарах, като оставих съдбата си в ръцете на жена.“ Искаше само едно, да се измъкне от ръцете й. Чукаш се, окей, но толкова, никакви цуни-гуни. Никакви любовни чувства, никакви сълзливи целувки. Отидеш ли малко по-далече, ще те залеят всички миазми на силните емоции.

— Хайде, Жози, стегни се! Наистина ще ни видят! Хайде, ще провалиш всичко!

Тя се поокопити, откъсна се от него, но краката й трепереха, очите й бяха зачервени от плач. Обърса си носа, извини се… Но вече беше късно.

Анриет и Марсел Гробз чакаха асансьора и онемели ги наблюдаваха. Анриет със стиснати устни, с изкривена физиономия под широкополата шапка. Марсел разкиснат, отпуснат, с потрепващи от мъка бузи, мъка, която личеше от целия му вид.

Анриет Гробз първа обърна глава, после дръпна Марсел за сакото и го набута в асансьора. След като вратата се затвори, злобната й радост се отприщи неудържимо.

— Ето, видя ли, нали ти казвах, че това момиче е пачавра! Като си помисля само с какъв тон ми говореше! А ти я защитаваше на всичко отгоре! Колко си наивен, Марсел, клети мой…

Забил поглед в мокета, Марсел Гробз броеше дупките, прегорени от цигари, и се бореше с давещите го сълзи.

На плика имаше шарена пощенска марка, а клеймото беше отпреди повече от седмица. Писмото бе адресирано до Ортанс и Зое Кортес. Жо разпозна почерка на Антоан, но се сдържа и не го разпечата. Остави го на кухненската маса между листовете и книгите, повъртя се напред-назад, вдигна го срещу светлината да го разгледа, опита се да отгатне дали има някакви снимки или чек… Напразно. Наложи се да изчака момичетата да се върнат от училище.

Ортанс първа го забеляза и го грабна. Зое заподскача: „И аз! И аз искам писмото!“ Жозефин ги накара да седнат и помоли Ортанс да го прочете на глас, после взе Зое в скута си, притисна я към себе си и се подготви да слуша. Ортанс разряза с ножа горната част на плика, извади шест листчета тънка хартия, разгъна ги и ги сложи на масата, обичливо ги погали с длан. Най-накрая зачете:

Любими мои красавици,

Сигурно сте отгатнали по марката върху плика, че съм в Кения. Вече стана един месец. Исках да ви изненадам и затова не ви казах къде отивам. Държа много да дойдете да се видим веднага след като окончателно се настаня. Може да стане през ваканцията. Двамата с мама ще се разберем.

Кения е (ако погледнете в енциклопедията) държава, заклещена между Етиопия, Сомалия, Уганда, Руанда и Танзания на източния бряг на Африка срещу Сейшелските острови в Индийския океан… Говори ли ви нещо? Не? Ще се наложи да си преговорите уроците по география. Крайбрежната ивица, където живея, между Малинди и Момбаса, е най-известният район в Кения. До 1890 г. е била зависима от султана на Занзибар. Арабите, португалците, по-късно и англичаните, са си оспорвали страната чак до 1963-та, когато Кения става независима държава. Но стига история за днес! Сигурен съм, че ви интересува едно-единствено нещо: какво прави татко в Кения? Преди да ви отговоря, малък съвет… Седнали сте, нали, скъпите ми мъничета? Удобно ли сте се разположили?