Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Поиска да я кремираме…

— Така ли, добре… Но защо? — попита Жозиан.

— Много се страхуваше да не се събуди в тъмното…

— Разбирам я.

Милата ми майчица се страхувала от тъмното. У нея се надигна чувство на обич към майка й. Пак се разплака. Затвори слушалката, издуха си носа и почувства как някой слага ръка на рамото й.

— Нещо не е наред ли, душко?

— Мама е умряла.

— И ти е мъчно, а?

— Ами да…

— Я ела…

Шефа я прегърна през талията и я сложи да седне на коленете му.

— Хвани ме през врата с две ръце и се отпусни… сякаш си малкото ми бебче. Знаеш колко много исках да си имам детенце, мое си детенце.

— Да — подсмръкна Жозиан и се притисна към добрия дебел чичко.

— Нали знаеш, тя не пожела да ми роди детенце.

— Толкова по-добре в края на краищата… — преглътна Жозиан и отново си издуха носа.

— Затова ти си всичко за мен… И жена, и бебе.

— Любовница и бебе! Жена ти те очаква в кабинета.

— Жена ми!

Шефа подскочи, сякаш му бяха забили ръждясал пирон в задника.

— Сигурна ли си?

— Разменихме някоя и друга дума…

Той потърка с ръка черепа си, много притеснен.

— Скарахте ли се?

— Тя ме предизвика и аз не й останах длъжна!

— Ама че работа! Точно сега, когато имам нужда от подписа й! Успях да пробутам на англичаните онзи скапан филиал в Мюрпен, нали го знаеш, дето исках да се освободя от него… Сега ще трябва да й се подмазвам, да пърхам покрай нея! Душко, не можа ли да се заядеш с нея някой друг ден! Как ще замазвам нещата сега?

— Тя ще ти поиска главата ми…

— Дотам ли стигнахте?

Изглеждаше разтревожен. Закрачи из стаята, започна да се върти в кръг, да ръкомаха, да се подпира с ръка на плота на бюрото, да се върти, да си приказва сам, отново да ръкомаха, накрая се тръшна на един стол.

— Толкова много ли се страхуваш от нея?

Той изкриви устни във вяла усмивка като победен войник с вдигнати ръце и смъкнати гащи.

— По-добре да отида при нея да видя какво иска…

— Да, върви виж какви ги върши сама в кабинета ти…

Шефа тръгна към вратата съкрушен, разперваше ръце и се пляскаше по бедрата, сякаш я молеше да го извини за позорното му оттегляне. Прегърбен, смазан, той се обърна и с тънък гласец, лишен от капчица смелост, я попита:

— Сърдиш ли ми се, душко?

— Хайде, отивай…

Ясна й беше мъжката смелост. Не очакваше той да вземе нейната страна. Колко пъти го беше виждала да трепери, след като бе разговарял с Клечката за зъби. Не очакваше нищо от него. Освен може би добро отношение, нежност в леглото. Тя му доставяше удоволствие на този добродушен дебелак, от което той беше лишен, и това я радваше, защото в любовта да даваш е също толкова хубаво, колкото и да получаваш. Какво прекрасно усещане — да се катериш по него и да го чувстваш как припада от удоволствие, заклещен между бедрата ти! Да го гледаш как подбелва очи, как изкривява устни. Вътре в стомаха й нещо пърхаше, създаваше й едва ли не усещане за майчинска сила. Като се сетеше само колко мъже се бяха изредили между бедрата й! Един повече, един по-малко! Поне този тук беше добричък. Тази сила, това любовно партньорство между нея и дундестото й бебче започваше да й харесва. Но дали все пак нямаше да е по-добре да се омете… Жозиан никога не беше имала доверие на мъжете. Както и на жените впрочем! От най-млади години не вярваше на никого освен на себе си! Понякога се объркваше и от собствените си реакции.

Тя се изправи, разкърши се и реши да си вземе едно кафе, за да си подреди мислите. Хвърли последен мнителен поглед към кабинета на Шефа. Какво ли става там вътре между жена му и него? Дали ще се огъне пред изнудването и ще я пожертва на олтара на мангизите? На цар Кинт. Така майка й наричаше парите. Обожественият цар Кинт. Само ние, бедните обикновените хорица, познаваме това преклонение пред парите! Не ги получаваме като нещо, което ни се полага по право, или като плячка, а ги превъзнасяме и им се кланяме като на идол. Спускаме се да грабнем и най-дребната монетка, паднала на тротоара. Вдигаме я, лъскаме я, докато заблести, и я поднасяме към носа си, за да я подушим. Гледаме с поглед на бито куче богаташа, който я е изпуснал и дори не си е дал труда да се наведе да си я прибере. Нима аз с превземките си на независима мадама цял живот не съм експлоатирана от цар Кинт, нима не дължа на него загубата на девствеността си, първите юмручни удари по тила, първите ритници в корема, нима не ме е унижавал и малтретирал? Заради него всеки път, когато видя богаташ, не мога да се сдържа да не го гледам като някакво висше същество, вдигам очи към него, сякаш е Господ, готова съм да му кадя тамян!