Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Какво става тук? Човек ще рече, че е в кантората на плача, да му се не види. На всичко отгоре не вдигате и телефона!

Права и вдървена като бастон, с огромна шапка, сплескана на пита върху главата й, Анриет Гробз се взираше в Жозиан, която внезапно осъзна, че телефонът действително звъни. Изчака за миг и след като звъненето спря, извади от джоба си смачкана книжна кърпичка и се изсекна в нея.

— Майка ми — подсмръкна Жозиан. — Починала е…

— Тъжно е наистина, но… Един ден всички губим родителите си, трябва да сме подготвени за това събитие.

— Добре, тогава да кажем, че аз не се бях подготвила…

— Отдавна не сте малко момиче. Вземете се в ръце. Какво ще стане с Франция, ако всички чиновници пренасят личните си проблеми в службата?

„Да се отдаваш на мъката си в службата е лукс, достъпен единствено за началниците, не за чиновниците“ — помисли Анриет Гробз. Длъжна е да преглътне сълзите си, пък нека ги пролива довечера вкъщи! Никога не беше харесвала Жозиан. Не й се нравеше наглостта й, кръшната й, гъвкава, котешка походка, закръглените й форми, хубавата й руса коса, очите й. Ах, тези нейни очи! Подканващи, дръзки, живи, а понякога изпълнени с нега. Често беше врънкала Шефа да я уволни, но той винаги отказваше.

— Тук ли е съпругът ми? — попита тя Жозиан, която беше изправила рамене и с обърнат настрани поглед се преструваше, че следи една муха, само и само да не гледа в лицето тази жена, която ненавиждаше.

— Отиде някъде по етажите, но ще се върне. Изчакайте го в кабинета му, няма да се забави… Знаете пътя!

— Бъдете малко по-вежлива, малката ми, не ви позволявам да ми говорите по този начин — сряза я Анриет Гробз с обидния си високомерен тон.

Жозиан отвърна на удара — просъска като гърмяща змия:

— Не съм „малката ви“. Аз съм Жозиан Ламбер, а не малката ви… За голямо мое щастие! Защото в противен случай бих предпочела да пукна.

„Не харесвам очите й — помисли си Жозиан. — Малките й студени очи, които излъчват твърдост, скъперничество, подозрителност и пресметливост. Не харесвам тънките й устни, сухи, стиснати до побеляване в ъгълчетата. Тази жена има гипс в устата! Не понасям да се държи с мен, сякаш съм й прислужница. Какво толкова се големее — заради брака си със свестен мъж, който я е измъкнал от беднотията? Намърдала си е задника на топличко, само да не вземе да изхвърчи на студа. Да видим кой ще се смее последен.“

— Внимавайте, драга ми Жозиан, имам влияние върху съпруга си и бих могла да реша, че не сте подходяща за бизнеса му. Секретарките с лопата да ги ринеш. Ако бях на вашето място, щях да внимавам какво приказвам.

— Аз пък нямаше да съм толкова самоуверена. По-добре ме оставете да си гледам работата и вървете в неговия кабинет — изкомандва я Жозиан така безцеремонно, че Анриет Гробз се подчини и се оттегли с походката си на механична курдисана играчка.

На вратата се обърна и заплашително насочи пръст към нея:

— Не мислете, че ще оставя така нещата, драга ми Жозиан. Няма да ги оставя без последствия и съвет от мен: подгответе се да напуснете.

— Не бъдете толкова сигурна, госпожо. Срещала съм и по-злобни от вас и досега никой не е успял да ме смаже. Запомнете го, забийте си го в тиквата под широкополата шапка.

Тя чу как се тресна вратата на кабинета на Шефа и доволно се усмихна. „Бясна е дъртата коза! Точка за мен.“ Не можеше да понася Клечката за зъби от момента, в който се запознаха. Изработи си навика никога да не свежда поглед пред нея. Предизвикваше я — око за око. Дуел на озверели женища. Едната суха, сбръчкана, мърмореща, другата пухкава, розова, мека. И двете жилави и упорити!

Тя набра номера на брат си, за да разбере кога ще бъде погребението, даваше заето, пак набра и изчака. „Дали наистина може да ме разкара? — почуди се, заслушана в сигнала. — Дали наистина е в състояние… Може и да е. Мъжете са толкова подли! Той ще се задоволи да ми обясни, че ме назначава другаде, в някой от филиалите. Така ще се озова далече от командния пост. Далече от всичко, което съм гласила с такова търпение и което е на път да даде плодове. Ту, ту… Трябва да си отварям очите! Ту, ту… Добрякът Марсел хич да не си въобразява, че ще ме баламоса с красиви думи, та по-лесно да преглътна хапа!“

— Ало, Стефан. Аз съм, Жозиан…

Погребението щяло да се състои в събота на гробището в селото, в което живееше майка им, и Жозиан в пристъп на неочаквана сантименталност реши да присъства. Искаше да е там, когато спуснат ковчега в гроба. Искаше да види как майка й завинаги ще потъне в дълбоката черна яма. Едва тогава щеше да се сбогува с нея и дори да й пошепне колко много би желала да я бе обичала.