Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Тя се размечта за момент, след което се върна на земята — бе обещала на Шърли да й помогне при доставката на сладкишите за някаква сватба. Беше голяма поръчка. Шърли се нуждаеше от помощта й, за да не се разпилеят сладките в колата и за да остане на волана, докато тя си свърши работата, в случай че не намери място за паркиране.

Жо подреди нещата си, тефтера със сметките, молива и червената химикалка, поседя още малко, смучейки замислено капачката на червения „Бик“, после стана, облече си палтото и се запъти към Шърли.

Шърли я чакаше на стълбищната площадка, тропаше нервно с крак. Синът й Гари стоеше на вратата. Той махна за поздрав на Жо и се прибра. Жозефин тихо възкликна от изненада, но това не убягна на Шърли.

— Какво ти става? Призрак ли видя?

— Не, Гари… видях го като зрял мъж, мъжа, в който ще се превърне след някоя и друга година. Страхотен красавец!

— Да, знам, жените вече започват да го заглеждат.

— Той усеща ли го?

— Не! Пък и няма аз да съм тази, която ще му го каже… Не желая да се превърне в раздут самовлюбен пуяк.

— Да се превърне в надут самовлюбен пуяк, Шърли, не раздут.

Шърли сви рамене. Беше наредила една върху друга кутиите със сладките и ги бе покрила с бели памучни кърпи.

— Я ми кажи… Сигурно баща му не е бил за изхвърляне?

— Баща му беше най-големият красавец на света… Всъщност това беше единственото му качество! — тя смръщи вежди и махна с ръка, сякаш да прогони лош спомен. — Добре… Сега какво правим?

— Каквото кажеш… Ти знаеш, така че ти решавай.

— Смъкваме всичко долу, ти ще пазиш сладките, докато докарам колата, после товарим и айде, потегляме! Повикай асансьора и подпри вратата.

— Гари с нас ли ще дойде?

— Не. Учителят му по френски е болен, той е вечно болен. Вместо да учи в занималнята, нашият седи вкъщи и чете Ницше! Някои родители имат пъпчиви тийнейджъри, на мен ми се е паднал тийнейджър интелектуалец. Хайде! Губим си времето в приказки, move on!

Жозефин се подчини. Натовариха колата за нула време, подредиха сладките на задната седалка и Жо получи задачата да крепи с ръка кутиите, за да не се посипят на пода.

— Виж къде е на картата — изкомандва Шърли — и ми кажи дали няма друг маршрут освен по авеню „Бланки“.

Жозефин вдигна от пода картата и се зае да я проучва.

— Колко си бавна, Жо!

— Не аз съм бавна, а ти си припряна. Трябва ми време да се ориентирам.

— Права си. Толкова мило от твоя страна, че ме придружаваш. Вместо да ти благодаря, аз те навиквам.

„Затова обичам тази жена — си каза Жо, докато изучаваше картата. — Признава си, когато прекалява, и когато греши, пак си признава. Винаги е точна. Думите, жестовете, постъпките отразяват точно мисълта й. В нея няма капка фалш или преструвка.“

— Можеш да минеш по улица „Артоа“, да завиеш по „Марешал Жофр“, да свърнеш по първата вдясно и излизаш точно където трябва, на улица „Клеман Маро“…

— Благодаря. Уговорката беше за пет часа, но изненадващо ми позвъниха, за да ми кажат, че трябва да съм там в четири и ако не съм, да си навра сладките сещаш се къде. Важен клиент е и е убеден, че ще направя всичко, което ми прииска от мен…

Когато се ядосваше, Шърли правеше грешки, иначе френският й беше безупречен.

— Обществото се подиграва с хората. Краде им цялото време, единственото нещо, за което няма определена тарифа и с което всеки разполага както намери за добре. Получава се така, сякаш човек е длъжен да жертва най-хубавите си години на олтара на икономиката. И какво ни остава след това, я ми кажи? Някоя и друга година отвратителна старост, подсладена с ченета и украсена с памперси! Не ми казвай, че няма нещо долно в цялата работа.

— Може и така да е, само че не виждам как да го променим. Освен ако не променим обществото. Други преди нас са правили опити, но без особено убедителни резултати, не може да не признаем. Ако пратиш фирмата по дяволите, те ще си намерят някой друг, а ти ще изпуснеш пазарната ниша за сладките.

— Знам, знам… Обаче като се възмущавам, ми олеква! Изпускам парата! Освен това защо човек да не си помечтае.

Мотопед засече колата на Шърли и тя избълва порой ругатни на английски.

— Цяло щастие е, че Одри Хепбърн не е говорела като теб! Иначе щях доста да се изпотя, докато я превеждам.

— Как можеш да си сигурна? Вероятно и тя понякога за разтоварване е казвала нецензурни думи! Но те просто не фигурират в биографията й.

— Изглежда толкова съвършена, благовъзпитана. Не ти ли направи впечатление, че няма любовна история, която да не завърши със сватба?