Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

От едната страна отбелязваше печалбите, от другата — харчовете. Преполагаемите постъпления и разходи вписваше с молив, а сто процента сигурните — с червена химикалка. Закръгляше. Закръгляше със замах. В свой ущърб. Самоуспокояваше се, че по този начин ще има само приятни изненади и малки печалби. Това, което я хвърляше в ужас, беше, че нямаше място за отстъпление. Ако изникнеше нещо непредвидено, настъпваше краят, пълна катастрофа!

Нямаше към кого да се обърне за помощ.

Сигурно в това се изразяваше истинското значение на думата „сама“. Преди бяха двама. И преди Антоан се бе грижил за всичко. Тя само се подписваше на мястото, което той й показваше. Той се смееше и казваше: „Мога да те накарам да подпишеш каквото пожелая!“, а тя отвръщаше: „Да, разбира се! Аз ти вярвам!“ Той я целуваше по врата, докато тя подписваше.

Вече никой не я целуваше по врата.

Досега не бяха споменавали нищо за раздяла и развод. Тя продължаваше послушно да подписва всички предоставени от него документи. Не задаваше въпроси. Затваряше очи в името на връзката помежду им. Съпруг и съпруга, съпруг и съпруга. В радост и в скръб.

Той все така продължаваше „да си поема въздух“ в компанията на Милен. „Минаха шест месеца, откакто се проветрява“ — рече си тя и почувства как я изпълва гняв. Все по-често я обземаха внезапни пристъпи на ярост.

Заболя я, когато в началото на юли дойде да вземе момичетата. Много я заболя. Затварящата се врата на асансьора и: „Довиждане, мамо, приятна работа!“ — „Приятно прекарване, момичета! Весела ваканция!“ Внезапно опустялото стълбище… После… после изтича на балкона и мярна Антоан, който товареше колата, отвори багажника, прибра двата куфара, а на прозореца до дясната седалка, на нейното място, се виждаше лакът. Лакът в ръкав на червена памучна блуза.

Милен!

Той я вземаше на почивката с децата.

Милен!

Тя седеше на нейното място.

Милен!

Дори не си даваше труда да се крие, беше се облакътила на отворения прозорец на колата.

Жо едва не хукна да прибере обратно дъщерите си, да ги захапе за вратлетата и да ги отърве от ноктите на баща им, но размисли. Антоан беше в правото си, това беше негово неотменно право. Тя нямаше думата.

Свлече се на бетонния под на балкона. Притисна силно очи със свити юмруци и избухна в сълзи. Плака дълго. Свита на бетона, неподвижна. В ума й се въртяха все едни и същи кадри от един-единствен филм. Антоан запознаваше Милен с дъщерите си, Милен им се усмихваше. Антоан шофираше, Милен следеше пътя по картата. Антоан предлагаше да спрат в ресторанта, избран от Милен. Антоан беше наел апартамент за момичетата и за тях двамата с Милен. Той спеше с Милен в една стая, момичетата спяха в съседната. Сутрин закусваха четиримата заедно. Всички заедно! Антоан ходеше на пазар с момичетата и с Милен. Тичаше по плажа с момичетата и с Милен. Водеше момичетата и Милен в увеселителния парк. Купуваше захарен памук за момичетата и за Милен. Думите звучаха като неспирен припев: „момичетата и Милен, Антоан и Милен“. Пое си дълбоко дъх и изкрещя: „Преобразувано семейство, майната им!“ Чак се учуди на крясъка си и това пресуши сълзите й.

В този ден Жозефин осъзна, че е дошъл краят на брака й. Един лакът в червено се беше оказал по-красноречив от всички думи, които биха могли да си кажат с Антоан. Край, реши тя и нарисува на лист триъгълник, който оцвети в червено. Край. Няма връщане назад.

Закачи червения триъгълник в кухнята, на стената над тостера, за да го вижда всяка сутрин.

На следващата сутрин отново се зае с преводите.

Когато отиде в Довил на гости на Ирис, разбра, че Зое много плакала целия юли. Каза й го Ирис, на която го бил казал Александър, довереникът на Зое. Антоан им заявил, че било по-добре да свикват с Милен, тъй като смятал да живее с нея, а освен това двамата имали общи планове за след ваканцията… Какви планове? Никой не беше в течение… Момичетата не говореха по въпроса. Жозефин захапваше устна, за да не се изкуши да ги разпитва.

„Горките дечица, нямат късмет! — заяви госпожа майка им пред Ирис. — Боже, на какви ужасии подлагат днешните деца! И се чудят, че обществото е болно. След като родителите не знаят как да се държат, какво може да се очаква от децата?“

Госпожа майка им. Не я беше виждала от май. Когато кръстосаха шпаги в хола на Ирис. Нито дума. Никакво телефонно обаждане. Никакво писмо. Нищо. Не мислеше непрекъснато за това, но когато на улицата случайно чуеше някоя своя връстница да нарича „мамо“ възрастна жена, коленете й омекваха и тя с поглед търсеше пейка, на която да седне.